Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. — Добавяне

LXXIX

Слънцето залязваше. В далечината върховете на Ида се обагриха в червено, светлината се изкачи по ридовете и се канеше да угасне.

Овчите стада се завръщаха от паша, конете, говедата тичаха и слугите ги прибираха в дворцовите обори. Пауните скачаха на терасите, надаваха остри крясъци и гледаха със сънливи очи падането на вечерта.

В позлатените клетки, окачени в гинекея, птиците, които цял ден бяха чуруликали и се бяха изморили, свряха глави в пухените си гърди и се готвеха и те да спят.

Робите бършеха потта си и сядаха по пезулите на двореца, за да си поотдъхнат. А благородниците и благородничките се настаняваха край прозорците, гледаха хубавата вечер и си приказваха.

Говореха си за стария цар, който, както слушал приказките, започвал да плаче.

— Вдетини се… — казваха те тихо и се смееха. — Вдетини се… Виж го ти, току-тъй, за щяло и нещяло иска да тръгнем на война! Да си оставим спокойствието, сладките приказки, хубавото ядене и да грабнем копията и мечовете! Вдетини се, горкият!…

По други прозорци на двореца пък си говореха за новите зимни моди. Какви цветове ще се носят тази година и че шапките ще бъдат по-широкополи и с фазанови пера.

— Ах, драги мои, видяхте ли царкиня Федра каква дреха си е облякла? Просто да се побъркаш! Черно кадифе с извезани на него жълти листа, но от чисто злато!

— Кой като нея! — обади се една кокалеста стара мома с огромен нос. — За Федра ли си се загрижила! Сега, като остана единствена дъщеря, баща й й дава каквото си пожелае…

— Ама наистина, какво стана с Ариадна? Научихте ли нещо? — запита една старица с подути очи.

— Какво да ви кажа, госпожо Евантия! Толкова неща се разправят! Едни казват, че я отвлекли пирати и я продали далеч на източните пазари… Други — че се хвърлила в морето и се удавила, защото се разкаяла, задето заминала… А трети пък разправят, че Тезей я бил убил, да се не види макар!

Из големия двор се разхождаха старите капитани с дългите си обеци на ушите. От време на време отваряха беззъбите си усти и проговаряха. И приказката им винаги почваше с думата „Помниш ли…“

— Помниш ли веднъж в Кипър…

— Помниш ли, когато хвърлихме котва една вечер в Сицилия…

— Помниш ли…

— Помниш ли…

Непрекъснато мислеха само за миналото, не виждаха нищо друго около себе си, умът и размишленията им бяха все в отминалите години, когато са били млади и са пътували.

— Помниш ли…

— Помниш ли…

— Да, покойните! — каза една девойка като посочи през прозореца старите капитани, които се разхождаха. — Ами че те, драги, мои, не са живи, всяка вечер по това време излизат от пръстта и се разхождат из двора… И все повтарят: „Помниш ли… Помниш ли… Помниш ли…“.

Приятелите на девойката прихнаха да се смеят.

— Не ви ли е срам! — обади се една възрастна предвзета дама. — Подигравате се на такива хора! Знаете ли какви капитани бяха те? Какви юначаги бяха!

— Бяха… бяха… бяха… — възкликна със смях девойката. — Покойници ви казвам, покойници са!

— Това е краят на света! — измърмори старицата и стана сърдито.

И си тръгна, като потропваше с високите си токчета.

На терасата царят отвори очи. Погледна наоколо — никой!

— Изглежда, че съм се унесъл в сън… — измърмори той. — И сънувах, че старият Орфос — от колко месеца вече не съм го виждал! — дойде, ужким и започна да ми говори за Крит.

Понечи да стане и да се прибере, защото му стана студено. Но не можа, тръшна се отново върху възглавниците.

Плесна с ръце, плесна отново, но никой не се появи.

Старият цар се изплаши.

— Оставиха ме съвсем сам — измърмори жалостиво той, — оставиха ме съвсем сам.

И пак започна да плаче.

Тъмнината се беше спуснала, стана хладно, прозорците се затвориха, благородниците и благородничките се прибраха, запалиха светилниците, застлаха масите, благородничките се начервиха, нагиздиха, напръскаха косите си с благоухания, облякоха вечерните си тоалети и се нагласиха на масите. Не им се ядеше, но седнаха ей тъй, по навик.

— Аз, горката, не хапвам нищо, за да не напълнея… — говореха си те.

— Аз пък — твърдяха някои, — мога да ям само фазан. Каквото и друго да ям, ми вреди.

А благородниците си говореха за болести и безсъние, този го болеше стомахът, другия — сърцето, трети бяха бледи и кашляха. А четвърти, най-образованите, говореха за рисунките в двореца, за линиите им, за цветовете… Бяха отпаднали и не им се ядеше.

Вдигнаха робите ястията, а благородниците и благородничките започнаха да се прозяват.

— Какво да правим — казваха си те, — та да убием времето? Какво да правим?

— Да се поразходим ли?

— Хладно е.

— Да поиграем ли на шах?

— Мързи ме!

Отново се прозяха.

— Чакайте да ви кажа! — обади се една нашарена девойка. — Хайде да пътуваме!

— Да пътуваме ли! — възкликнаха изплашени всички. — Полудяла ли си? Добре сме си тук на спокойствие.

— Ама не истински пътешествия! — обясни девойката. Ей така, въображаеми. Без да се помръднем…

— Я зарежи това, горкичката ми!

Пак се прозяха.

И тъкмо в този миг се разнесе силен шум долу в големия двор. Сякаш препускаха много коне, сякаш хора викаха, врати се отваряха и затваряха.

— Отвори прозореца, мила, та да видим какво става… — обади се една дебела и ниска дама.

— Какво може да става? — каза една девойка, която беше близо до прозореца. — Сигурно са пак робите, играят на нещо. Как пък имат настроение!… Как не ги мързи!…

— Недодялани хора! — произнесе пренебрежително дебелата дама. — Какво очакваш от тях? Ако ги видиш с каква охота ядат, ще се погнусиш!… И щом затворят очи, и заспиват като животни! И само правят цял куп деца… Не ми говори за роби, моля ти се! Гнус ме е! На, погледни мишницата ми — цялата настръхнах!