Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (50)

L

Баща и син тръгнаха бавно-бавно към двореца. Старият цар не можеше да върви бързо, защото краката му трепереха. Синът му, единствената му надежда, единствената му радост в живота, щеше да замине. Щеше ли да се завърне? Щеше ли да го види отново?

Това си мислеше старецът и трепереше.

Стигнаха в двореца, изкачиха полека, едно по едно, стъпалата, отправиха се към тронната зала. Старият цар се обърна към стражите:

— Застанете пред вратата! — заповяда им той. — И не пускайте никого да дойде насам!

Баща и син влязоха вътре, затвориха вратата. Царят седна на престола.

— Приближи се, дете мое — каза той на сина си, — искам да ти кажа нещо.

Тезей се приближи, старецът положи повехналата си ръка върху къдравите коси на младежа.

— Тезей — каза той, — искам да ти разкрия една тайна. Изслушай ме внимателно.

— Слушам те, тате — отвърна младежът.

— Дядо ти беше истински великан. Когато отиваше на лов в гората, чак дотук в Атина се чуваха зверовете, които ревяха от болка. Когато отиваше на война, враговете, щом зърваха още отдалеч страшния му меч, се прекланяха от страх. Той вдигаше самичък огромни камъни, нареждаше ги един връз друг и така построи този дворец.

— Знам това — отвърна Тезей — и искам да му приличам.

— Всичко това, което ти казах, го знаеш. Всички го знаят. Но това, което сега ще ти кажа, никой не го знае. Дори ти.

— Слушам, тате — повтори синът.

— Горе на Акропола пред грамадната бронзова статуя на Атина има една огромна каменна плоча.

— Знам я — каза младежът.

— Под тази плоча е скрит големият меч на дядо ти. Знаеш ли това?

— Не, не го знам — призна царският син.

— А сега чуй тайната — продължи старецът. — Има старо предсказание, което гласи: „Онзи, който повдигне този камък и вземе меча, ще бъде непобедим!“.

— Да вървим! — каза младежът и стана.

— Къде?

— На, Акропола. Ще повдигна плочата и ще взема меча.

— Десет мъже не могат да я повдигнат, — отвърна старецът.

— Аз ще я повдигна — каза Тезей.

Старецът го изгледа с гордост.

— Ще можеш ли, сине мой? — попита го той.

— Да — отвърна младият юначага. — Да, с помощта на Атина. Да вървим!

— Не сега — отвърна старецът. — Не бива никой да ни види. Ела в полунощ и тогава ще отидем.

— Далеч е полунощ — промълви нетърпеливо младият човек.

— Имай търпение, не бързай, дете мое!

Младежът наведе глава.

— Ти си мой баща — изрече той, — думата ти за мене е заповед.

— А сега чуй и това — продължи царят. — След три дни ще заминеш. По стар обичай корабът ще вдигне черни платна. Запомни добре това: ако, с помощта на Атина, се завърнеш победител, вдигни бели платна на кораба си. Ще седя край брега на някоя висока скала и ще се взирам в морето. Искам да видя още отдалеч платната и да разбера дали трябва да се радвам, или да се хвърля в морето и да се удавя. Защото, ако ти се случи нещо лошо, дете мое, аз няма да мога да живея повече.

Очите на царя плувнаха в сълзи.

— Тате — отвърна синът и побутна стареца по коленете, — ще победя! Не плачи! Ще видиш отдалеч белите платна и сърцето ти ще се възрадва!

— Дано бъде тъй, с милостта на Атина! — промълви царят. — А сега върви при приятелите си, масите са застлани в двореца, покани ги, яжте и пийте. А в полунощ ела!

Тезей целуна ръка на баща си и излезе. На вратата го чакаше малкият му приятел Хари.

— Княже — каза той, — баща ми те моли, когато можеш, да отидеш в работилницата му.

— Да вървим веднага — отвърна князът. — И аз искам да го видя.

Тезей тръгна отпред, а малкият ни приятел — след него. Хари вдигна глава и загледа с гордост прекрасния царски син.

„Ще отиде в Крит — мислеше си той. — Ще отиде и ще убие Минотавъра. Колко жалко, че не сварих да пиша това на Крино онзи ден, когато й изпратих писмо! Ала откъде да знам!“

Слязоха по стълбите, стигнаха в подземията на двореца. Вече се чуваха ударите на чука на ковача и след малко видяха разпаления огън и негъра, който движеше духалото.

— Дойдох, скъпи мой ковачо! — каза Тезей, като прекрачи почернелия праг. — За какво ме викаш?

Ковачът се извърна към помощника си, негъра.

— Върви си! — каза му той. — Ела следобед!

Негърът отпаса кожената престилка и се изгуби в тъмното подземие.

— Княже — каза ковачът, — помолих те да дойдеш, за да ти дам нещо, което изготвих за теб.

— Още преди да ми го дадеш — отвърна със смях Тезей, — ще ти кажа какво е то.

— Какво е? Хайде, познай!

— Железен нож! Двуостър железен нож!

— Позна и не позна, княже! — каза ковачът и също се засмя. — Ето какво е!

Ковачът извади от един таен долап в стената широк и къс двуостър нож.

— Познах значи! — възкликна Тезей. — Точно познах!

— Не съвсем точно — каза ковачът. — От какво, мислиш, е направен този нож?

— От желязо, разбира се!

— Не е точно така! От нещо, което е повече от желязо. И тъкмо това е тайната на занаята ни. Когато започваме да го ковем, този метал е обикновено желязо. Но след обработката, която му правим, се превръща в нещо друго, много по-яко от желязото.

— Ами че в какво?

— В стомана! Като се нагрее силно в огъня и стане бяло, потапяме желязото във вода. И от това здравината му се увеличава. С такъв нож в ръка не бива да се боиш от никакъв звяр. Вземи го, княже. И с помощта на Атина, забий го дълбоко във врата на Минотавъра!

Тезей грабна радостно скъпоценния нож и го закачи на сребърния си колан.

— Благодаря ти, приятелю — каза той и стисна развълнувано ръката на ковача. — Каква отплата искаш сега и ти от мен?

— Никаква! Върви с добром, убий човекоядното чудовище и се завърни. Аз ще остана тук и ще ти приготвям мечове, ножове и копия от стомана. За големия поход!

— Кой голям поход? — запита Тезей, като се усмихна.

— Много добре знаеш, княже — отвърна ковачът и му намигна. — Затова ме взе от Крит и ме доведе тук… Не е ли така?

— Да — отговори Тезей и отново стисна ръката на верния си съратник.

Обърна се към малкия си приятел.

— Да вървим, Хари — каза му той. — Масите са застлани, приятелите ни чакат.

Когато се поотдалечиха, Тезей каза на момчето.

— Ами ти, Хари, няма ли да ми поискаш нещо?

Малкият се изчерви.

— Аха! — възкликна със смях Тезей. — Имаш някакво желание. Казвай, не се стеснявай!

— Княже… — започна Хари и млъкна.

— Хайде, казвай, смелост! Какво искаш?

— Да ме вземеш със себе си в Крит… — изрече той тихо.

Тезей го погали по главата.

— Ще ме вземеш ли? — запита го плахо малкият.

— Не мога да ти откажа нищо, Хари. Ела с мен!

Малкият подскочи от радост.

— Отново ще видя — извика той, — отново ще видя Крино и Икар!

„А пък аз — помисли си Тезей — ще видя русата царкиня…“

Но не каза нищо.

Изкачиха стъпалата по две наведнъж, излязоха в големия двор, където бяха застлани масите.

Приятелите на Тезей го чакаха. Щом го видяха, вдигнаха ръце.

— Добре дошъл! — извикаха те. — Добре дошъл, велики наш герою!

— Не бързайте! — отвърна засмян Тезей. — Първо да убия Минотавъра!

И поглади с дясната си ръка дръжката на новия си нож, после седна на масата.

Постави Хари да седне до него.

Гуляят продължи до късно през нощта. Малко преди полунощ Тезей стана.

— Приятели — каза той, — аз трябва да ви оставя. А вие не прекъсвайте угощението. Останете докогато си щете. Аз трябва да си вървя, имам работа.

Поздрави приятелите си и бързо влезе в двореца.

Старият му баща го чакаше.

— Да вървим! — каза му той веднага щом го видя. — Готов ли си?

— Готов съм, тате!

Хвана отново под ръка стария си баща, излязоха през задната врата на двореца, изкачиха се на Акропола.

Грамадната бронзова статуя на Атина блестеше в тъмнината.

— Тук е! — изрече царят и посочи пред нозете на богинята една огромна плоча с дебела бронзова халка в средата.

Тезей се наведе, огледа я.

— Повдигни я, ако можеш! — каза старецът.

Тезей пристегна здраво кръста си.

Наведе се отново, сграбчи халката.

— Давай! — обади се старецът. — Силно!

Младежът се напъна, плочата се помръдна малко. Краищата й се очертаха сред пръстта.

— Давай! — извика царят. — Размърда се! Хайде, хвала на теб!

Тезей се разкрачи, стъпи още по-устойчиво, дръпна с всичка сила халката. Вените на ръцете му се издуха, кръв нахлу в шията и лицето му. Стисна устни, камъкът изстена, поповдигна се.

— Още малко! Още малко! — извика старецът и коленичи на земята, за да вижда по-добре. — Още малко, сине!

Напрегна Тезей всички сили, за миг като че ли статуята на Атина се раздвижи.

И ето, след още един, последен напън огромната плоча се изправи.

Старият цар радостно скочи прав.

— Бъди благословен от мен, сине мой! — извика той. Дядо ти възкръсна!

Тезей избърса потта си, застана за миг неподвижно, за да си отдъхне.

— Потърси сега — каза старецът. Гледай да намериш меча!

Тезей бръкна в дупката. Разрови земята с нокти, попипа и след малко извика радостно.

— Намерих го!

И измъкна от пръстта един грамаден меч, пъхнат в оловна ножница, за да не го разяде ръждата.

Изтегли меча от оловната ножница и бронзовото му острие блесна.

— Ти си непобедим! — каза старецът и сграбчи сина си в обятията си. — Сега вече не се боя от нищо! От нищо!

И от старческите му очи закапаха радостни сълзи.