Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (76)

LXXVI

Не бяха изминали и три дни. Хари и Крино се бяха изкачили на една от терасите на двореца и си приказваха. Предната вечер в пристанището беше пристигнал един кораб от север и бе донесъл голяма вест: флотът на варварите потеглил от Черно море и иде насам!

— Скоро Кносоският дворец ще падне в ръцете ни! — каза Хари.

— Не се ли боиш от варварите? — попита го Крино.

— Ще пуснат корени в нашата земя — отвърна Хари, — ще се цивилизоват, ще станат гърци! Ще ни донесат нови идеи, нова сила… Ех, да можеше човек да живее триста, петстотин години, за да види каква слава ще достигне тази наша Атина!

Изведнъж долу в дворовете на двореца се надигна голяма глъчка. Крино и Хари се наведоха и видяха, че там се бяха събрали много хора, които гледаха нагоре към небето. Вдигнаха и те очи и какво да видят? Една странна, грамадна птица летеше бавно, като размахваше крила и се спускаше. И то право към двореца!

— Хари — възкликна изплашено Крино, — какво е това?

Хари гледаше, гледаше със зяпнала уста. Чудноватата птица все повече се приближаваше и нарастваше. И изведнъж Хари ясно различи под крилата едно старческо лице с бяла брада. И под перата — две ръце, които размахваха крилата.

— Дедал! — извика той. — Дедал!

— Да, той е! Той е! — извика тогава и Крино.

Братът и сестрата вдигнаха ръце към странната птица. А тя, изглежда, ги забеляза и тъй като беше вече стигнала над двореца, с бавни движения се спусна към терасата, където стояха нашите приятели.

Старият майстор сега се различаваше ясно. Крино оглеждаше небето зад него. Сърцето й се сви.

— Ами Икар? — произнесе тя. — Къде е Икар?

Студена пот обля Хари. Огледа и той небето. Никъде не се виждаше Икар!

— Може би не е тръгнал… — каза Хари, за да успокои сестра си.

Но лошо предчувствие потисна сърцето му.

С бавно движение като гълъб, който се спуска да кацне, Дедал се сниши плавно и се приземи на терасата.

Крино и Хари изтичаха, целунаха му ръцете.

— Ами Икар? — извикаха те. — Икар?

От очите на стареца закапаха сълзи.

— Удави се… — промълви той и гласът му секна.

— Удави ли се?

Двамата ни приятели се разплакаха. Светът потъмня. Старият Дедал си възвърна говора.

— Не послуша съветите ми — каза той. — Летяхме спокойно, ниско над морето. Но той все поглеждаше към слънцето и искаше да се издигне нависоко… Виках му, виках му, умолявах го… Но къде ти да чуе! Беше като опиянен, полетя нависоко и слънцето разтопи восъка, с който бяха залепени перата, те окапаха и синът ми се сгромоляса в морето…

Гласът на стареца отново секна. И неочаквано отхвърли от раменете си крилата, скочи връз тях и ги направи на парчета. Перата се разпиляха във въздуха и се пръснаха по покривите и дворовете…

— За какво са ми сега крилата! — извика той. — За какво са ми сега крилата! Загубих сина си!