Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (32)

XXXII

Когато заваляха първите дъждове, царкиня Ариадна стана рано-рано, взе със себе си една робиня, която носеше голям вързоп и една кошница. Запъти се бързо към кладенеца, където беше затворена Крино. Наведе се през ръба на кладенеца и извика:

— Крино!

Долу, дълбоко в земята, Крино позна гласа на господарката си.

— Царкиньо — отвърна тя, — заповядай!

— Как прекара нощта, Крино? Валеше. Не можах да мигна, защото те мислех!

— Не ме мисли, господарке моя! — отговори Крино. — Спи. Добре прекарах нощта.

Така разправяше, ала дъждът беше проникнал в кладенеца и клетата Крино беше цялата подгизнала.

— Не ти ли е студено? — попита царкинята.

— Не, царкиньо, тук дълбоко в земята е топло, по-топло, отколкото горе. Не бери грижа!

— Дъждът не проникна ли?

— Да, малко.

— Ето, вземи тези вълнени дрехи, за да се покриваш с тях… Протегни ръце, хвърлям ги!

Взе от ръцете на робинята вързопа, разтвори го. Хвърли една топла връхна дреха и едно голямо червено одеяло.

— Загърни се добре, Крино! — извика й тя. — Завий се добре, за да не настинеш!

— Какво прави Хари? — запита Крино. — Не дойде снощи.

— Видях го вчера с неговия приятел Икар — отвърна царкинята. — Добре е, не се безпокой, Крино!

Замълча. Надвесена през ръба на кладенеца, Ариадна се мъчеше да различи лицето на Крино.

— Бледа си малко, Крино — каза й тя.

— Защото не виждам слънце… Няма нищо, господарке!

— Смелост, Крино, смелост! Скоро ще те освободя!

Крино не отговори. От толкова време й повтаряше все това господарката й, че девойката бе загубила всяка надежда! Но днес царкинята го изрече със съвсем различен тон. Решителен, сякаш този път беше сигурна.

— Не вярваш ли? — попита тя Крино, като видя, че девойката мълчеше.

— Щом го казваш, вярвам, господарке! — отвърна затворницата.

— Скоро ще те освободя! — повтори отново убедително царкинята. — Имам свой план… Снощи не можах да мигна и непрекъснато си мислех за това. И измислих! Скоро ще те измъкна отново горе на земята и пак ще седиш в краката ми и ще везеш…

— Дано, царкиньо, нищо друго не искам.

Царкинята взе от ръцете на робинята кошницата и я спусна внимателно в кладенеца с едно въженце.

— Разтвори отново ръцете си! — извика царкинята радостно. — Донесох ти и разни неща за ядене, а също така грозде и смокини!

— Благодаря! Благодаря! — долетя отдолу изпод земята гласът на изгладнялата девойка.

— Довиждане, Крино, отивам си! Утре ще дойда пак!

— Остани със здраве, царкиньо, остани със здраве!

 

 

Полека-лека есента напредваше… Полската работа привърши, делвите на двореца бяха пълни с жито, вино, олио, мед.

— Наближават големите празници — говореха си придворните дами и приготвяха новите си дрехи.

Ден и нощ робините везеха новите фусти… Със сръчните си пръсти те извезваха с ленени конци върху скъпите тъкани лилии и делфини, и златни житни класове, и големи октоподи…

— Кога ще започнат борбите с бикове, кога? — все току питаха нетърпеливо те.

Биковете пасяха по ливадите и лъскавите им тела блестяха под слънчевите лъчи… Робите приготвяха голямата арена, където щяха да се съревновават и да си играят с гордите силни животни изкусните бикоборци, мъже и жени.

Пастирите всеки ден отвеждаха биковете долу на реката и ги къпеха. Едни им лъскаха рогата, а други им боядисваха копитата с червена боя.

Икар и Хари гледаха всички тези радостни приготовления, но сърцата им бяха тъжни.

— Как можем да се радваме — казваха те, — след като Крино е затворена!

Но царкинята се усмихваше.

„Наближава денят, когато ще освободя Крино — мислеше си тя. — Имам си план…“

Корабите, които царят беше изпратил, се завръщаха празни. Никъде, никъде не можеха да открият двамата бегълци. Едни от корабите бяха стигнали до Кипър, други хвърлиха котва в Египет, а някои стигнаха чак до далечната Сицилия. Нищо! Нищо!

Царят смръщваше вежди, но не продумваше нищо.

Един ден пристигна и последният кораб. Капитанът слезе на сушата, отиде в двореца.

— Царю честити — каза той, — дай ми позволение да говоря!

— Говори!

— Струва ми се, че открих кой е чужденецът.

— Доведе ли го? — извика старият цар и скочи прав.

— Не, не можах… — промълви капитанът и вдигна умолително ръце!

— Свали ръцете си! Не ме докосвай! Кой е?

Капитанът сниши глас.

— Синът на стария Егей…

— На царя на Атина?

— Да…

Царят удари гневно с жезъла си по плочите. Два гълъба, които бяха кацнали на една двойна секира, се изплашиха и литнаха.

— Откъде знаеш това? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен… Но ми се струва, че е така… Подозирам, че…

— Говори ясно! Не предъвквай думите си!

— Съгласно твоята заповед потеглих към Атика. Слязох на брега, отидох в Атина… Някакво село, бедно, никакво… Къде е нашето царство!

— Зарежи излишните приказки! Говори с малко думи и без заобиколки!

— Атиняните чествуваха голямата си богиня Атина. Старият цар беше болен и затова в храма дойде синът му Тезей.

— На колко години е?

— Около двайсетгодишен. Красив, силен, с кестеняви коси, с бенка на бузата.

— Той е! — възкликна старият цар. — Такъв ми го описа и Малис… С кестеняви коси, с бенка на бузата… Продължавай!

— Такъв ми го описаха и на мен и щом го видях, си казах: „Този е!“. Престорих се, че уж нищо не знам, и попитах безразлично: „Кой е този младеж? Тезей ли е? Струва ми се, че съм го виждал някъде… На един остров преди няколко седмици…“. А един човек ми отвърна: „Царският син беше на пътешествие… Сега наскоро се завърна…“.

— Той е, той е! — извика отново царят. — Аа! Няма да ми избяга! Ами ковачът? Попита ли и за ковача?

— Попитах.

— Е, и какво?

Капитанът сведе глава.

— Не можах да науча нищо — каза той с плах глас. — Питах, разпитвах, никой не го беше виждал…

— Стига! Ела довечера! Трябваш ми!

Капитанът се поклони.

— Дръж в готовност кораба си! Ще заминеш отново още тази вечер!

— На заповедите ти, царю!