Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (19)

XIX

Хари си мислеше за тази история, разказана му от баща му, и се спускаше бързо към пристанището.

„Може би — казваше си той — ще дойде ден, когато и моето отечество Атина също ще достигне такава мощ и слава? Да притежава и тя много кораби и големи богатства и името й да се разнася по всички краища на света!“

Въздъхна.

„Къде ти Крит да позволи някоя друга страна да вдигне глава! Кой би могъл някога да повали едно толкова огромно морско могъщество? Той вечно ще управлява и ще измъчва света!“

Най-сетне стигна на пристанището. Проправи си трудно път сред навалицата. Кеят беше пълен със стоки, бъчви и делви — едни се товареха на корабите, които се готвеха да отплуват, други се разтоварваха от пристигналите кораби.

Хари се беше объркал сред толкова хора и толкова шум. Кого да попита? Не познаваше никого. И после врявата беше толкова голяма, виковете, разправиите, смеховете, толкова силни, че Хари седна отчаян на един камък.

„Кого да попитам? Кого да попитам?“ — мислеше си той.

Гледаше корабите. Виждаше кипърски съдове, които бяха донесли мед, големи кръгли късове, като хлябове, или продълговати, във формата на риби. Виждаше египетски кораби, които бяха донесли банани, фурми, слонова кост, черни роби и малки маймунки. Виждаше кораби от непознати далечни страни, които носеха калай, кехлибар, русокоси роби, а други — тамян и благоухания…

За някое време Хари се забрави, докато гледаше всичките тези богатства.

— Колко голяма е земята! — прошепна той с удивление. — Какви богатства, каква красота, какво разнообразие! Прав е приятелят ми Икар! Вместо да седиш неподвижен като дърво, каква радост би било да вдигнеш платната и да обиколиш света!

— Ей, малки мой Хари, какво правиш? Какво търсиш тук?

Хари се извърна радостно, скочи прав, беше познал гласа. Беше на чичо му Кафисос, брат на майка му. Притежаваше кораб и току-що беше пристигнал от остров Родос.

— Вуйчо — каза Хари с разтреперан глас, — загубихме татко!

— Какво говориш, дете мое! — възкликна Кафисос, като плесна отчаяно ръце. — Умря ли?

— Не, вуйчо, не! Боже опази!

— Ами че как тогава сте го загубили? Не разбирам!

— Ами на, слезе снощи на пристанището и оттогава не се е появил! Навярно е заминал с някой кораб.

Кафисос поклати глава.

— Изключено — каза той, — изключено! Кой би се осмелил да го вземе на кораба си? Царят веднага ще му отсече главата. Нещо друго се е случило.

— Но какво? Ти знаеш ли, вуйчо?

— Ела с мене… Тук има много шум и сме принудени да викаме… А не бива да ни чуе никой. Ела на кораба ми.

Отдалечиха се от врявата и от тълпата, стигнаха при кораба. Една дъска, поставена между кораба и кея, служеше за мост.

— Ела вътре в кораба — каза капитанът на племенника си. — Там ще си поговорим на спокойствие.

След като се качиха и седнаха на носа върху една рогозка, Кафисос каза на племенника си:

— А сега, Хари, разкажи ми всичко едно по едно, поред, та да разбера.

Хари започна да разказва за чужденеца, как обикалял около двореца, и за Икар, който видял баща му да разговаря през нощта с чужденеца и после двамата поели заедно надолу към пристанището… Всичко, всичко, каквото знаеше, разправи на вуйчо си и колкото повече говореше, толкова повече му олекваше на сърцето.

Кафисос стисна брадата си и дълго остана така замислен.

— Прав си, Хари — каза той най-сетне. — Сега и аз виждам това, баща ти навярно е заминал с чужденеца. Но не бива да се тревожиш. Баща ти е много умен човек и много ви обича, теб и Крино. Не би могъл да извърши глупости, щом е заминал, това ще рече, че е било крайно наложително, сторил го е вероятно и за доброто на децата си. Имай вяра на баща си, Хари!

— Имам му вяра — каза Хари, — но поне да знаехме къде е отишъл, какво прави, кога ще се върне.

— Бъди спокоен, когато ще може, сигурно ще ти пише… Но най-напред да видим дали наистина е заминал… Тук имам много приятели, да излезем навън, може би ще научим нещо… Снощи, казваш?

— Да, вуйчо, след голямото свещенодействие. Малко преди полунощ.

— Добре, да вървим!

Слязоха от кораба, поеха по кея. Кафисос гледаше наляво и надясно дано види някой свой познат. Влезе в една пристанищна кръчма и веднага пет-шест души станаха и го поздравиха.

— Добре дошъл, капитан Кафисос! Какво ни носиш от Родос?

— Всички блага! — отвърна със смях капитанът.

Огледа се, видя едно старче, което седеше в ъгъла, ядеше раци и пиеше вино съвсем самичко.

— Ей, дядо Петалидас! — извика му Кафисос. — Я ела за малко! Искам да ти кажа нещо!

— С удоволствие, капитан Кафисос! — отвърна с готовност старецът и забърза към него.

Кафисос го дръпна настрана.

— Снощи беше ли пиян? — запита го капитанът.

— Не, не, кълна ти се, капитане! Не съм сложил капка в уста!

— Добре — каза Кафисос, — не се кълни, вярвам ти. Беше ли снощи тук на кея?

— Ами че откъсвам ли се някога аз оттук! — каза със смях старчето. — Затова ме и нарекоха Петалидас^[1]. Залепнал съм на пристанището и не се отлепям оттук. Като мида.

— Видя ли през нощта някой кораб да заминава?

— Да заминава ли! — възкликна изумено старецът. — Но нали знаеш, че през нощта е забранено отплаването на кораби! Строга царска заповед. Изключено е значи…

— Познаваш ли Аристид ковача?

— Дето взе покойната ти сестра Миринта ли? Как да не го познавам! Прекрасен човек с кестенява брада, скъп на думи и разумен. И юнак!

— Видял ли си го случайно да се разхожда нощес тук по кея?

— Сам ли? Самичък ли е бил? — попита старчето.

— Не, с някакъв младеж, чуждоземски облечен.

Старият Петалидас се почеса по главата.

— Я чакай — каза той, — я чакай… Окото ми долови нещо. Там горе на скалата… къде полунощ… Но не съм сигурен. Я почакай да попитам моя приятел Минтос, пазача. Ей го на, тъкмо минава!

Един висок, строен мъж с бронзов щит и дълго копие минаваше край тях, беше втъкнал в косите си две бели пера от чайка.

— Ей, приятелю Минтос! — извика старият Петалидас. — Може ли да ти кажа нещо?

— Кажи, драги Петалидас! — отвърна пазачът и се спря.

— Нощес къде полунощ ти ли беше на пост?

— Да, аз. Защо питаш?

— Да си видял случайно двама души да разговарят там горе на скалата?

Пазачът се замисли за миг.

— Да — отвърна той най-сетне, — видях.

— Е, и после?

— Какво после? Поспрях се да чуя какво говорят, защото ми се сториха подозрителни. Наострих ухо, говореха за великия ни цар с уважение… Наши са, казах си аз, добри хора, и продължих пътя си. Това е всичко.

— Какви бяха? — попита нетърпеливо Хари. — Единият млад ли беше? А другият?…

Пазачът вдигна рамене и се засмя.

— През нощта всички котки са черни — отвърна той и продължи пътя си.

— Те са били, те! — прошепна Хари. — Те са били и са заминали!

Кафисос погали нежно племенника си.

— Мили Хари — каза му той, — смелост! На дванайсет години си, не си вече малко дете. Това, което изживяваш сега, е най-тежкото, което ти се е случвало в живота, дръж се като мъж! Не започвай да плачеш. Бъди уверен в баща си, но още повече бъди уверен в себе си! Добрите капитани проличават през време на буря, а ти сега преживяваш голяма буря, Хари. Дръж добре кормилото!

Тези, думи вдъхнаха голяма смелост на нашия приятел. Сбогува се с вуйчо си, благодари му и пое обратно към двореца.