Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (82)

LXXXII

— Момчета — извика Тезей, — не викайте! Ще ни чуят! Теглете бързо греблата, да стъпим на сушата, преди да съмне!

— Не виждам да идват кораби, не са ни забелязали още! — каза Хари.

— Още по-добре. Да сварим да приклещим корабите им вътре в пристанището. И бързо да се изкачим в двореца. И там.

— Ще убием ли стария цар? — попита Хари.

— Защо да го убия? Безопасен е. След като престане да бъде цар, ще бъде едно незначително старче, ще му дам къща с градина и двама роби да го обслужват. Какво друго ще иска? Ще човърка градинката си, ще сади зеленчук и ще бъде щастлив.

— Жал ми е за него… — каза Хари.

— И на мен — каза Тезей, — но не мога да сторя нищо друго за него. Ненужен е вече на света.

Извърна се и видя до кораба си тримачтовия кораб на капитан Алепу с вдигнати червени платна.

— Ей, царю! — извика хитрият капитан. — Ще го подпалим ли?

— Не бързай, капитан Алепу! — отвърна Тезей. — Не ти ли е жал за златните сандъци — ще изгорят!

— Ами че да ги изпразним преди това! — обади се със смях капитанът.

— Ще видим!

Зорницата се показа откъм изток радостна. Небето започна да просветва. Сега пристанището се виждаше ясно, с кулите си, с големите си складове, с широките си кейове. В далечината планината Юхтас приличаше на огромна спяща глава, отпусната назад върху земята. А още по-далеч, на края на хоризонта, високата планина Ида беше порозовяла.

— Давайте по-бързо, момчета! — извика отново Тезей. — Съмва се!

Налегнаха още по-силно греблата, голите плещи блеснаха, развяха се целите в позлата русите плитки от утринния вятър.

На широкия път се появи войска, която се спусна към морето — мургави ниски чернокоси бойци тичаха с копия и малки кръгли щитове в ръце.

Но щом зърнаха почернялото от кораби море, те се спряха.

— Напред! — извика Малис, който вървеше начело и размахваше меча си.

— Къде да вървим, командире? Не виждаш ли?

— Връз тях! — извика Малис, който иначе беше смел човек, а и сандъците му в къщи бяха пълни. — Напред! Дошли са да ограбят нашите блага, бийте ги!

Поокуражиха се мургавите войници и отново тръгнаха. Прекосиха маслиновите градини и лозята, наближиха пристанището.

Тезей беше вече скочил на брега. Заби в земята железния връх на копието си и извика:

— В името на Атина — завладявам те!

Зад него изтичаха атиняните, а зад тях наскача на брега и русокосото множество. Вдигнаха пред себе си тежките кожени щитове, изправиха копията и се втурнаха към мургавите войници, които се спускаха към пристанището.

На склона на хълма пред самия град двете войски се сблъскаха.

— Херакле! Херакле! — ревяха варварите и мятаха копията.

И изведнъж грабнаха секирите си и налетяха върху войската на стария цар.

— Загубени сме! — завикаха ниските бойци. — Загубени сме! Това не са хора, а зверове!

Малис видя Тезей и се нахвърли върху него. Но тъкмо когато вдигаше меча си над главата на царя на Атина, ръката му отхвръкна, отсечена чак горе от рамото.

Тезей, който не беше видял, че Малис връхлиташе, защото в това време се биеше с петима критяни, които го бяха обкръжили, се извърна. Кой го беше спасил?

И видя Хари, който държеше още обляната в кръв секира.

— Благодаря ти, Хари! — каза му той. — На теб дължа живота си!

Хари се изчерви от радост. Много години след това той често казваше: „Това беше най-щастливият миг в моя живот!“.

Тезей вдигна копието си и го заби в сърцето на Малис. После се извърна и извика на другарите си:

— Напред, към двореца!

Каква съпротива можеха да окажат охранените изнежени войници на стария цар на такъв устрем? Захвърлиха оръжието си и побягнаха.

Едни се изкачиха по околните хълмове и се пръснаха, други хукнаха и се скриха в крайречните дървета, а малцина дотичаха, изплезили език, в двореца.

Царят се беше събудил и седеше на терасата си. До него стоеше неспокойна Федра. И двамата гледаха на юг, откъдето долитаха трясъкът на щитовете и виковете на ранените.

— Защо се бавят войниците ми? — каза старият цар. — Наредих на Малис да изтича и да ми каже какво става, а още го няма никакъв!

Времето беше облачно, слънцето се скри. Започна да ръми.

— Да влезем вътре, татко — каза Федра, — ще настинеш.

Хвана го под мишниците, повдигна го и бавно го отведе да седне на престола.

— Федра, дете мое — промълви той, — струва ми се, че е дошъл краят…

Появиха се двама запъхтени стражи.

— Царю, войниците ти се разбягаха, Малис е убит, враговете са тук, обградиха двореца!

— Кой е водачът им?

— Тезей.

Федра скочи.

— Татко — каза тя, — аз ще те спася!

Изтича в стаята си, облече най-хубавите си дрехи. Около нея робините плачеха и я кичеха, благородничките, провесени през прозорците, пищяха, велможите събираха трескаво златните си скъпоценности, напъхваха ключовете в поясите си и тичаха в конюшните да намерят коне, за да избягат.

Царят се беше дотътрил на терасата, хванал се бе за един стълб и гледаше надолу — големият двор беше изпълнен с царедворци и роби, които тичаха объркани насам-натам. Маймуните скачаха от покрив на покрив и крещяха. А кучетата в двореца, като чуваха виковете, отчаяно лаеха.

— Идат! Идат! Идат! — пищяха дамите, които гледаха горе от прозорците.

Заключваха вратите, отваряха сандъците си, скриваха в пазвите си гривните и пръстените. Старците грабваха глинените плочки, където бяха записани имената на длъжниците им, изкопаваха дупки в земята и ги заравяха в тях, за да ги скрият.

Някои от робите потапяха стомни в големите делви със старо вино и пиеха. Толкова години бяха жадували за него, а не им даваха, сега всичко беше тяхно!

Федра слезе по стълбите на гинекея, облечена, накичена, чудно красива. Робините й се мъкнеха подир нея.

— Къде отиваш, господарке? Къде отиваш, ще те убият!

И я дърпаха за полите на дрехата и плачеха.

Но тя крачеше мълчаливо.

„Трябва да спася баща си — мислеше си тя, — трябва да спася двореца. Ако се уплаша, всичко ще пропадне.“

Когато Федра стигна до последното стъпало на гинекея, Тезей, целият опръскан с кръв, тъкмо изскочи в големия двор.

Заби отново копието си между плочите и извика, като гледаше двореца:

— Мой е!

Няколко млади критски благородници се засрамиха, поведоха със себе си колкото роби можаха да съберат, отвориха вратите и се втурнаха да защитят двореца. Но веднага бяха обкръжени от атиняните и варварите и се строполиха мъртви.

— Помощ! Помощ! — викаха благородничките и протягаха ръце към небето.

— Донесете въжета! — викаха варварите. — Да ги завържем за шията и да ги направим робини!

Намериха въжета и се юрнаха към двореца.

В този миг на прага му се появи Федра.

— Хвърлете й примка на шията! — извика русокосият вожд. — Тази сигурно е голяма благородничка!

Но Федра се изтръгна от варварите, вдигна ръце и извика:

— Тезей!

Тезей чу името си, извърна се. Видя, че царкинята протяга ръце към него.

— Спаси ме! Искам да ти кажа нещо!

Тезей с един скок се озова пред нея. Протегна ръка над нея, сякаш я вземаше за себе си. Русокосият вожд се извърна и го погледна разгневено.

— Моя е! — каза той и се присегна с въжето, за да я върже за врата.

— Моя е! — отвърна му Тезей.

Варваринът вдигна секирата си, Тезей измъкна двуострия си железен нож.

Федра, изправена помежду им, ги гледаше доволна.

„Дано се избият един друг и двамата!“ — каза си тя.

Варваринът отстъпи крачка, искаше да се засили, за да връхлети. Но една ръка му изтръгна секирата и Тезей видя как капитан Алепу сграбчи варварина през кръста и му заговори гневно.

Варваринът сведе глава. Извърна се към Тезей.

— Вземи я — каза той и се втурна в двореца.

Федра хвана Тезей за ръката.

— Спаси баща ми! — каза му тя. — Спаси двореца, спаси ме и мен… Всичко е твое!

— Къде е баща ти? — попита Тезей.

— Горе на престола си.

— Да вървим бързо, преди да сварят да стигнат там варварите. Върви напред, води!

Вмъкнаха се в двореца, който ехтеше от викове и ридания. Изкачиха се по стълбите, стигнаха до тронната зала.

Старият цар седеше на престола си, облечен в най-тържествените си одежди, целите в злато и бисери, с пъстроцветните царски пера на главата, и чакаше.