Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (67)

LXVII

Говореше старият цар и въздишаше, а в същото това време бързият кораб плуваше на север.

На другата сутрин пред тях се възправи един потънал в зеленина остров. Духаше лек ветрец и донасяше на кораба мирис на бор, на тръстики и на планинска мащерка.

— Тезей — каза Ариадна, — кой е този прелестен остров?

— Наксос, царкиньо.

— Нека хвърлим котва тук — помоли го Ариадна. — Закопнях да стъпя за малко на земя.

— Умори ли се?

— Да… Морето не ми се нрави. Тезей, нека спрем за малко…

Тезей се обърна към другарите си.

— Свийте платната — каза той, — хванете греблата. Ще влезем в пристанището!

Ариадна се зарадва, надвеси се през борда на корабния нос и се загледа. Сушата се приближаваше, дърветата и скалите нарастваха, в дъното на залива се показаха няколко снежнобели къщички.

— Колко е красиво, колко е красиво! — прошепна Ариадна. — Като сън!

Неколцина изпечени от слънцето рибари, седнали на пясъка, кърпеха мрежите си. Щом видяха кораба, замахаха с ръце и поздравиха:

— Добре дошли! Добре дошли! — завикаха те.

И Ариадна, надвесена през борда на корабния нос, също размахваше ръце и ги поздравяваше.

Хвърлиха котва, акостираха. Първи скочи на сушата Тезей, подаде ръка на Ариадна и й помогна да слезе. След него слязоха Хари и Крино.

Жителите на острова се спуснаха да ги посрещнат. Застлаха им да ядат под един голям бор, донесоха пшеничен хляб, маслини, риба и черно вино.

— Откъде сте с добром? — запита един старец, който изглежда, беше селският първенец.

— От Атина — отвърна Тезей. — Сега се връщаме от Крит.

— Търговци ли сте? — отново попита старецът.

— Не — отвърна със смях Тезей. — Обикаляме по света, искаме да опознаем градове и хора, да се насити окото ни!

Старецът поклати глава.

— Човешкото око — каза той — никога не се насища. Защо да пътува човек? Няма нищо по-мило от родината!

Извърна се към един сляп старец, който седеше по-настрана под една маслина с изправена глава и се ослушваше. Челото му беше високо и изпечено от слънцето, а брадата му — снежнобяла.

— Ей, стари певецо — каза му той, — дойдоха чужденци в нашия край, застлахме им трапеза, дадохме им каквото имахме, ала какво струва яденето без песен? Вземи лирата си, попей за удоволствие на гостите ни.

Старият певец се усмихна.

— Много са — каза той с меден глас, — много са човешките добродетели. Но една от най-големите е обичта към чужденците, които идат в тоя край. На драго сърце ще попея, старейшино!

И като каза това, откачи от едно маслиново дърво лирата си. Опря ухо на нея, прокара пръст по струните й, погали я.

— Каква песен искате да ви изпея? — попита той.

— Каквато сърцето ти предпочита — отговори Тезей.

Подрънка с лирата старецът, вдигна белокосата си глава и подхвана песента.

Всички дълго слушаха и не им се щеше вече да ядат и да пият.

— Мнозина съм слушал да пеят — каза Тезей, когато старият певец закачи отново лирата си на маслината и затвори уста. — Мнозина съм слушал да пеят, но никой нямаше твоя меден глас, старче. Какъв дар да ти дам, за да те възнаградя?

— Ти ми даде вече дар — отвърна старецът с доволно изражение. — Няма по-голям дар от него.

— Какъв дар? — възкликна, учудено Тезей.

— Благата дума — отговори старият певец.

— Не е достатъчна! — каза със смях Тезей. — Ще ти дам един подарък, който ще можеш да държиш в ръка и да си спомняш за мен.

Обърна се към Андрокъл.

— Андрокле — каза му той, — иди на кораба и донеси моята златна чаша.

Другарят му изтича и след малко донесе една тежка златна чаша, много изкусно гравирана.

Тезей я взе, приближи се към слепеца.

— Старче — каза му той, — подарявам ти тази златна чаша, за да пиеш в нея виното си. Изработена е от един прочут златар в моята родина. На нея е гравирано море с големи разпенени вълни, а над него облачно небе. А от облаците изскача един страшен тризъбец и се стоварва върху вълните. И около него падат мълнии. И между земята и небето, стари ми приятелю, безстрашно плува едно малко корабче с раздрани платна. А в корабчето стои изправен и държи здраво кормилото един мъж.

Старият певец стисна златната чаша, опипа я съвсем бавно с дългите си меки пръсти. Плъзна ги по морето, откри тризъбеца, напипа и корабчето.

Лицето му просветна.

— Виждам! — изрече той. — Виждам!…

Подаде радостно чашата си.

— Налейте ми вино в нея! — каза той.

Напълниха златната чаша с вино. Старецът я вдигна високо.

— За твое здраве, млади благороднико! — изрече той. — Да извършиш големи дела, да прославиш родината си! И след години да дойдат други слепи като мен певци, да сядат под маслиновите дървета на благороднически трапези и да пеят песни за теб!