Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (66)

LXVI

Мръкна се. Вечерницата блещукаше на небето. Големите звезди се появиха, Зевс, ослепително бял, искреше като диамант. По-нататък се появи и Марс, червен като бога на войната.

Корабът беше готов. Младежите и девойките седнаха и хванаха греблата. Тезей, изправен до кормилото, чакаше.

„Бавят се… бавят се… — мислеше си той неспокоен. — В последния миг може да се е появила някаква пречка. Но имам доверие на Хари. Той ще се оправи. Умен е и смел. А тъкмо това е нужно!“

— Идат! Идат! — извика Андрокъл, когото Тезей беше изпратил да ги пресрещне.

Първа се показа Ариадна. Видя Тезей, усмихна се. Протегна десния си крак, стъпи на кораба. Крино вървеше зад нея.

— Ами Хари? — попита разтревожено Тезей. — Къде е Хари?

— Сбогува се с приятеля си Икар. Търсеше го следобед и сега го намери на пристанището.

— Андрокле! — извика Тезей. — Иди да го намериш и да го доведеш. Нямаме време!

Хари стоеше в един притулен кът на пристанището, говореше и се сбогуваше с любимия си приятел.

— Икаре — казваше му той, — ела и ти с нас. Ще кажа на Тезей и ще те вземе.

— Не — отвръщаше Икар, — как мога да изоставя баща си? Ще замина с него.

— Кога?

— Ами след няколко седмици. Крилата ще бъдат вече готови и ще литнем като чайки над морето… И ще дойдем да ви намерим.

Хари поклати глава.

— Платната на кораба са най-сигурните крила — каза той. — Ела с нас…

— Хари! Хари! — разнесе се зад него силен глас.

Хари се извърна, Андрокъл тичаше запъхтян.

— Ела! — извика му той. — Бързо!

Хари стисна ръка на приятеля си.

— До скорошна среща, скъпи Икаре! — каза той.

— До скорошна среща, скъпи Хари!

И се разделиха.

„Дали ще го видя пак някога?“ — мислеше си Хари, докато тичаше зад Андрокъл към кораба.

Откъде можеше да знае горкият Хари какво беше писано на любимия му приятел!

— Хайде, Хари, бързо! — извика Тезей, щом видя малкия си приятел.

Андрокъл скочи на кораба, след него — и Хари.

— Напред! В името на Атина! — изрече той и даде знак за тръгване.

Вдигнаха котвата, грабнаха веслата младежите и девойките, минаха край акостиралите кораби, излязоха от пристанището.

Духаше приятен ветрец, морето радостно се полюшваше.

— Вдигнете платната! — заповяда Тезей.

Сега корабът бързо пореше вълните, отправяше се на север.

В гърдите на младите хора сърцата им пърхаха като гълъби.

— Кога ще стигнем? — казваха те. — Кога ще стигнем в родината?

Ариадна, надвесена през борда на корабния нос, гледаше как вълните се пенеха при минаването на кораба. В нозете й Крино си мислеше, че след няколко дни ще се хвърли в прегръдките на баща си.

А Хари, изтегнат на палубата заедно с атиняните, мислеше за приятеля си, когото бе оставил в страшния дворец.

„Дали ще го видя пак някога?“ — повтаряше си той наум.

Тезей седеше на кърмата и бодърствуваше, стиснал кормилото.

„Трябва да обуча войска — казваше си той, — трябва да построя кораби… Не е достатъчно това, че избавих родината си от страшния звяр. Сега трябва да я развия, да я прославя и аз… Това е моят дълг!…“

Небето се изпълни със звезди, Ариадна легна да спи. Уморена беше. Много беше преживяла днес, много радост, много мъка и беше изнемощяла.

— Крино — каза тя, — ще легна да спя. Уморена съм.

Любимата й робиня приготви постелята й, царкинята си легна, а Крино, също уморена, се сви в нозете й.

— Лека нощ, Тезей! — извика Ариадна на княза.

Тезей също й пожела лека нощ и я загледа развълнувано.

„Щом пристигна в Атина — помисли си той, — тя ще стане моя жена и ще я кача на престола. Добра е и смела, на нея дължа спасението си. Ако не беше тя, как щях да изляза от Лабиринта?“

Нощта мина, слънцето се издигна сред вълните огненочервено и морето за миг стана розово. Младежите и девойките започнаха да пеят и да поздравяват слънцето.

И докато плуваха и пееха, в Крит старият цар се беше качил на най-високата тераса на двореца и гледаше морето. До него стоеше Федра, за да му прави компания.

— Замина… замина… — шепнеше старият цар. — Отиде си…

— Тате, ако беше пожелал — каза Федра, — можеше да изпратиш кораби да ги заловят.

Старецът поклати глава.

— Не мога да се противя на съдбата… — отвърна той. — Не мога… — Убит е Минотавърът, ще погине царството ми!…

— Но нали вчера взехте важни решения! Да наберете войска, да въоръжите кораби и да обявите война на Атина!

Очите на стареца блеснаха.

— Така трябва! — каза той. — Писано ни е от съдбата, че ще загинем, не можем да избегнем това. Но поне нека загинем като мъже! Нека се борим юнашки! Да спасим честта си! Да не посрамим прадедите си! Разбра ли, Федра, дете мое? По-високо от живота стои честта на човека!

Старецът замълча и отново впери поглед в морето. Поклати глава.

— То беше нашето богатство — промълви той, — морето. Хиляди бяха корабите ни и стигаха до края на света. И ни носеха всички земни блага. Знамето ни с белите лилии се вееше във всички пристанища. Крит беше господар на моретата.

— Беше ли?! — възкликна Федра. — Беше ли?!

— Беше. Сега вече не е. Колониите ни се вдигнаха на бунт, народът ни се умори и ето, идва сега някакъв млад хаймана от някакво си загубено село и убива нашия Минотавър…

Старецът въздъхна.

— Стигнахме вече до края!… — промълви той.