Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (36)

XXXVI

Първите звезди се бяха вече появили на небето. Тази вечер царят беше доволен, плесна с ръце.

Стражът, който стоеше пред царската врата, облечен в бронзови доспехи, с голямо червено перо на главата, изтича.

— Заповядай, царю!

— Качи се в царските покои, където са царкините. Вдигни ръка, поклони им се и им кажи: „Нашият велик цар кани тази вечер дъщерите си да се нахранят заедно с него на масата му“. Да се облекат, да се накичат като на голям празник. И повикай главния ми градинар и му кажи да дойде при мен.

Стражът поздрави и излезе. След малко се появи градинарят — слаб, много хитър старик, със зелено перо на главата.

— Стари мой градинарю — каза му царят, — върви бързо, набери най-хубавите цветя от царската ми градина и ги донеси да украсиш масата. Ще ям тази вечер с дъщерите си, царкините.

След това повика началника на стражата.

— Раздай тази вечер на стражите двойна порция ядене, двойна порция вино. Тази вечер съм изпълнен с доволство и искам всички хора в двореца ми да бъдат също доволни. Върви!

Беше мека есенна вечер, повяваше топъл ветрец, звездите блещукаха на небето. Ясминът и орловите нокти в царската градина бяха разцъфнали и ухаеха. Нощните птици въздишаха нежно в маслиновия листак.

Царят гледаше нагоре, към два големи осветени прозореца.

— Сега се обличат, издокарват се дъщерите ми… Ала са кокетки и ще се забавят… Да повикам сънотълкувателя да изиграем една партия шах, та да ми мине времето.

Отново плесна с ръце. Стражът се появи.

— Главният сънотълкувател! — заповяда той.

Царят седна на престола си, след малко пристигна хитрият и тлъст сънотълкувател и седна срещу него. Алабастров светилник с три пламъка висеше от тавана и ги огряваше.

Помежду им върху малка масичка беше разтворена шахматната дъска и двамата нареждаха фигурите. Царските бяха от слонова кост, а на сънотълкувателя — от позлатено кипарисово дърво. Шахматната дъска бе украсена околовръст със сребърни маргаритки, разчертана бе с широки линии от кристал и слонова кост. На единия й край бяха издълбани двайсет златни кръга, а на другия — четири кули от слонова кост.

— В настроение съм тази вечер и ще те надвия — каза царят, докато нареждаше фигурите си.

— Сънувах, че уж играем на шах — отвърна лукавият старик — и че аз спечелих. Това означава, че ще загубя.

— Няма значение — каза царят и се засмя. — Ти печелиш насън, а аз — наяве… Поделихме си царствата…

Главният сънотълкувател се разсмя.

— Да, поделихме си царствата — отвърна той. — Аз взех духа, а ти — плътта!

— Давай! — заповяда царят. — Започвам атаката! Към кулата вдясно!

И като изрече това, насочи една от пионките си към кулата.

В това време навън в малкия двор слугите застлаха масата. Едни носеха ястията, други — малки стомни с вино, върху които бяха изрисувани лозови листа и грозде. А трети носеха цветя и украсяваха масата.

Царят се обърна към един слуга:

— Върви — заповяда му той — да помолиш царкините да не бързат да слязат. Играя на шах.

Пионките му бяха напреднали и бяха обкръжили кулата — ако направеше още два-три успешни хода, щеше да я превземе. И затова не искаше да прекъсне играта и обади на дъщерите си да се позабавят.

Но те, дори и да не им се беше обадил, пак щяха да се забавят. Тази вечер те обличаха в чест на царя новите си есенни тоалети. Федра беше весела и се шегуваше със сестра си, но Ариадна беше сериозна, мислите й бяха другаде и не се смееше.

Коленичили, робините оправяха воланите и зашиваха малки сребърни звънчета околовръст по полите. Няколко от тях държаха две големи огледала пред царкините, а една връзваше голяма фльонга от скъпа ефирна тъкан на кръста на Федра.

— Мирто — обърна се Федра към любимата си робиня, — вземи ключа, иди и отвори ковчежето ми и ми донеси трите коралови огърлици. Ще ми отиват добре на този черен тоалет.

— А пък на мен ми приготви двете свещени змии — каза Ариадна.

Федра се извърна и я погледна изненадано.

— Какво? Ще танцуваш ли тази вечер? — попита я тя.

— Да.

— Защо?

— За да направя удоволствие на татко.

— Веднъж, когато той те помоли, ти не пожела…

— Тази вечер искам — отвърна Ариадна.

Федра поклати глава.

— Ще поискаш нещо от него тази вечер — каза тя. — Някаква голяма милост.

— Може би.

— Когато ти танцуваш, старият пощурява! Каквато и милост да му поискаш, ще ти я стори. Каква милост ще му поискаш тази вечер?

— Ще видиш.

— Тайна ли е?

— Да, тайна.

Федра нацупи устни.

— Променила си се напоследък, Ариадна — каза тя. — Какво ти е?

— Нищо… Нищо… Не ме питай! — отвърна раздразнена Ариадна.

В това време Мирто беше отворила голямото ковчеже от кипарисово дърво и вече донасяше на царкинята кораловите огърлици.

Федра застана пред огледалото, гърдите й бяха разголени и покрити само със съвсем лек бял тюл. Устните й бяха силно начервени, а около очите й робините бяха положили бледосиньо багрило и сега те й изглеждаха много големи, продълговати, кадифени като на сърна.

Сложи си трите огърлици, шията й засия.

— Красива си — каза Ариадна, като гледаше с възхищение сестра си.

Федра се усмихна самодоволно.

— Ти танцуваш по-добре от мен! — отвърна й тя. Влезе един роб.

— Царят — каза той — свърши играта си на шах и ви моли да слезете.

 

 

Робините взеха големите светилници и тръгнаха отпред, за да осветяват стълбата, по която щяха да слязат господарките им.

А те заслизаха съвсем бавно и блестяха като пауни с разперени опашки. Дрехата на Федра беше черна, извезана с жълти житни класове и червени птици, дрехата на Ариадна беше морскосиня, извезана със златни риби.

Когато ги видя, царят се усмихна доволен.

„Красиви са дъщерите ми — помисли си той. — Време е да поканя от островите и от другите краища най-видните царски синове и да избера зетьовете си!“

— Добре дошли! — каза царят. — Доволен съм тази вечер и реших да ядем заедно.

— Оказвате ни голяма чест, татко — каза Федра.

Но Ариадна не продума нищо.

„Трябва да успея тази вечер — мислеше си тя. — Трябва!“

— Какво си се замислила, Ариадна? — запита я царят.

— Нищо, татко — отговори царкинята. — И аз се радвам, че ще вечеряме заедно.

Седнаха на масата. Царят — на централно място, на висок престол, от дясната му страна — Федра, от лявата — Ариадна. На вратата към двора зад колоните от кипарисово дърво две робини седнаха с кръстосани нозе и започнаха да свирят на флейти. Свиреха леки игриви мелодии, та господарите им да ядат с по-голяма охота.

Прави, робите пълнеха златната чаша на царя с вино и той пиеше радостен.

„Какво му е тази вечер на царя, че е радостен?“ — питаше се Ариадна и го гледаше неспокойно.

А той пиеше, пиеше и си мислеше за кораба, който заминаваше, и за писмото до царя на Атина, и вече виждаше наглия младеж Тезей, единственият син на цар Егей, как влиза в Лабиринта и как Минотавърът го удушава в страшната си прегръдка.

„Никой не може да ми се изплъзне — мислеше си той, — никой! И ковача ще заловя, сложих добра стръв на въдицата си, ще го хвана!“

Потри доволно ръце.

Бяха вече привършили с яденето, дойдоха двама слуги и поръсиха въздуха с розова вода. Други донесоха леген и кана от злато и царят и царкините измиха ръцете си.

Царят стана. Направи знак на слугите да се махнат, обърна се към Ариадна.

— Ариадна — каза той, — искаш ли да ми доставиш удоволствие?

— На твоите заповеди, татко! — отвърна радостно царкинята.

Виждаше, че планът, който си бе наумила, щеше да сполучи.

— Стани да потанцуваш!

Ариадна стана, развърза панделката на главата си и косите й се разляха вълнисто върху раменете й. Плесна с ръце, повика робинята си, която чакаше, скрита зад една колона.

— Донеси змиите — каза й тя.

— Угасете светилниците! — заповяда царят.

Светилниците угаснаха и звездите на небето заблестяха. Нощта беше синя, повяваше лек ветрец, на отсрещния рид две нощни птици надаваха монотонен печален крясък. От време на време горе от кулите на двореца се разнасяше гласът на нощния страж:

— Стражи, бдете! Бдете, стражи!

Ариадна пое от ръцете на робинята две змии, погали ги нежно, сякаш искаше да ги приласкае, а те извадиха езичетата си и започнаха да съскат доволно. Ариадна ги стисна по средата на тялото и погледна царя.

— Кой танц искаш да изпълня, татко?

— Този, който ще изпълниш вдругиден на големия празник на Бика — отвърна царят. — Танцът на Човека и Бика. Той ми харесва.

Ариадна протегна голия си крак над големите плочи на двора. Сякаш опипваше земята, за да види къде да стъпи, сякаш беше пред пропаст и проверяваше внимателно, за да не падне. Наведе глава като бик, който се готви да ръгне с рогата си, извъртя бързо тялото си и започна да танцува.

Царят отвори широко очи и я загледа. Плешивата му глава блестеше като слонова кост под светлината на звездите.

Косите на Ариадна се мятаха лудо, тялото й се извиваше във вихъра на танца, понякога се спираше за миг неподвижно, изпънато на върха на пръстите, сякаш готово да полети като копие.

Царят скочи прав. В съзнанието му Ариадна беше изчезнала, сега сред полуосветения двор той виждаше как един лъскав бик се бори и си играе с човека. И ту бикът се втурваше с наведена глава, с навирени рога, ту човекът отскачаше, неподвижен, строен като копие.

Тънките бледи устни на стария цар трепереха от вълнение.

— Ариадна! — извика той неочаквано. — Спри! Не мога да издържам повече!

Ариадна, усмихната, разгорещена, с леко оросено от пот тяло спря. Изтича робинята, скрита зад една колона, и метна на плещите й дълга връхна дреха, за да не настине. След това взе розова вода и накваси слепоочията и шията й.

Ариадна седна. Смъкна змиите от мишниците си и ги подаде на робинята. Федра се приближи, прегърна я и й каза тихо:

— Никога не си танцувала толкова хубаво. Сега можеш да постигнеш от царя каквото си искаш!

— Ариадна — каза старият цар и се наведе да я целуне. — Ариадна, голяма радост ми достави тази вечер. Поискай ми каквото пожелаеш.

Ариадна мълчеше.

— Не чу ли, Ариадна? — попита я царят. — Няма ли да ми поискаш някоя милост?

— Ще ти поискам — отговори с гальовен глас царкинята.

— Казвай.

— Заклеваш ли ми се, татко, че ще изпълниш молбата, която ще ти отправя?

— Кълна се във Великата Богиня, в Майката! Казвай!

Ариадна прегърна баща си. Наведе се към ухото му и тихо му прошепна:

— Да освободиш Крино!

— Стражи! — извика царят.

Двама от телохранителите му се втурнаха от стълбището, където стояха прави като статуи.

— Заповядай, царю!

— Идете при дълбокия кладенец, измъкнете Крино и я доведете тук!

Стражите се изгубиха, прескачайки като лъвове стъпалата.

— Благодаря, татко! — каза царкинята и прегърна отново стареца.

След малко Крино се появи между колоните. Беше бледа, слаба, коленете й трепереха.

— Наведи се и целуни нозете на господарката си! — заповяда й царят. — Те те освободиха!

Крино се наведе, обгърна голите крака на царкинята и ги целуна.

— Благодаря, господарке моя! — промълви тя. — Благодаря!

И избухна в плач.