Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. — Добавяне

LII

В същия миг от кулите на двореца се разнесоха звуците на тръби. Царят изскочи на най-високата северна тераса.

— Какво става? — попита той часовоя, който стоеше на кулата и тръбеше.

— Царю — отвърна часовоят, — корабът с черните платна се показа!

— А!… А!… — възкликна радостно царят.

Плесна с ръце и охраната му се появи.

— Пригответе тронната зала! — заповяда той. — Донесете ми официалните дрехи! В главния двор да се строят войници! Един конник да препусне до пристанището, за да узнае дали синът на царя на Атина е между седемте младежи! Казах!

Разтичаха се стражите и робите да изпълнят заповедите.

Федра облече новия си тоалет и излезе на терасата. Две робини държаха над главата й големи пера, за да не я пече слънцето.

— Къде е сестра ми Ариадна? — попита тя.

— Сега ще дойде, царкиньо — отвърнаха й. — Облича се.

Дойде и главният сънотълкувател на терасата. Двойната му гуша беше добре обръсната, намазал се беше с помади и се бе напръскал с благоухания и блестеше на слънцето като стар бял бик.

— Добър ден, царкиньо — поздрави той Федра. — Сънува ли някой хубав сън през нощта?

— Сънувах, че идва царският син на Атина — отвърна със смях Федра.

— А пък аз сънувах, че любимият ни Минотавър плува в кръв… — произнесе един тънък глас.

Федра се извърна. Сестра й Ариадна стоеше пред нея и цялата блестеше от перли и злато. Никога не я беше виждала толкова красива. Страните й бяха начервени като рози.

— В своята кръв или в кръвта на царския син? — запита хапливо Федра.

— Не знам — отвърна сериозно Ариадна. — Не знам още…

— А! Не знаеш… още! — възкликна злобно Федра. — Значи мислиш, че…

— Не мисля нищо… — каза Ариадна. — Ще видим…

Хитрият сънотълкувател слушаше учтиво двете сестри, които се караха, и се усмихваше… Знаеше колко различни бяха тези две царкини. Едната, мургавата Федра, беше само страст и кокетство; другата, русата, носеше в себе си някакво дълбоко вътрешно неспокойство и не я сдържаше в двореца. Искаше да извърши нещо велико в живота си, копнеше за големи пътешествия, за подвизи и приключения.

— А пък аз сънувах — обади се тлъстият царедворец, — че чуждият царски син, който иде сега, и Минотавърът вървяха, хванати ръка за ръка, над морето като два облака…

— И какво означава, този сън, хитри съногадателю? — попита Федра.

— Не знам — отвърна дебелият съногадател. — Тълкувам сънищата на другите, но моите не мога да ги обясня…

В това време царят беше отишъл в спалнята си, където слугите го обличаха. Окачиха му сини морски раковини на шията, положиха царската корона около плешивото му теме — сребърните лилии й седемте паунови пера, — обуха му червените сандали и му дадоха да държи в ръка царския жезъл с трите златни лилии.

Довтаса един от стражите.

— Царю — каза той, — корабът току-що хвърли котва!

— И тъй?

— Синът на царя на Атина е между седемте младежи.

— Идат ли?

— Сега тръгнаха.

— Щом пристигнат, веднага да се явят пред мен. Къде е Малис?

— В нозете ти, царю! — обади се бившият началник на охраната.

— Стой тук! Сега, когато дойдат, виж дали ще познаеш царският син. Дали той е чужденецът, който дойде лани в двореца и когото ти от неспособност изтърва и го остави да избяга.

— На твоите заповеди, царю! — промълви, потънал от срам Малис и застана в един ъгъл.

В целия град цареше възбуждение. Всяка година, когато младежите и девойките от Атина пристигаха, народът чествуваше и празнуваше победата си. Работилниците се затваряха, домовете се окичваха, мъже и жени се веселяха по цяла нощ на улиците, някои отиваха на пристанището да видят телата, които идваха да наситят глада на страшния звяр, който ревеше в подземията на двореца.

През последните нощи не можеха да спят от ревовете му. Целият дворец се тресеше, сякаш имаше земетресение.

— Гладен е, гладен е звярът! — казваха хората и долепяха ухо на земята, за да чуят. — Слушайте как реве!

Тичаха мъже и жени на пристанището, други заставаха на главния път и чакаха.

Икар беше изтичал един от първите. Когато корабът влизаше в пристанището, той беше вече застанал на кея, изпитваше някакво странно вълнение.

„Ама какво ми е? Какво ми е? — питаше се той. — Взирам се, сякаш очаквам някого!“

Корабът смъкна платната си, хвърли котва. Първи скочи и стъпи на сушата с десния си крак Тезей.

Икар нададе радостен вик.

— Чужденецът! Чужденецът, който дойде лани! Той е! Той е!

И изтича към него, за да му се полюбува още по-добре.

— Жалко за юнака!… — каза една женица на приятелката си. — Жалко, че такъв младеж ще го изяде онзи звяр…

— Мълчи, нещастнице! — отвърна й тихо приятелката й. — Мълчи, да не те чуят, че ще те хвърлят в затвора.

Дворцовите стражи, които бяха дошли да приемат жертвите, засвириха с тръбите и шествието тръгна. Икар също изтича да последва шествието.

Но тъкмо в този миг един моряк скочи от кораба с черните платна, забърза и се приближи до Икар. Хвана го за ръка и го поздрави сърдечно.

— Кой си ти? Не те познавам! — каза Икар и гледаше учудено моряка, който носеше къс хитон като атиняните, сандали и имаше къдрава руса брадичка и малки мустаци.

— Не те познавам! Не те познавам!… — току повтаряше Икар и се мъчеше да си спомни. — Говори — каза той на непознатия моряк, — говори, може би ще се сетя по гласа ти.

Но морякът не продумваше, само подръпваше Икар към кораба.

— Къде ме водиш? — каза рязко Икар и се спря. — Няма да дойда! Искам да отида и аз с шествието в двореца.

И тогава тихо, нежно гласът на странния моряк прозвуча за пръв път:

— Икаре!

Икар потръпна. Този глас като че ли му беше много познат, като че ли беше един любим глас!

— Икаре — произнесе отново морякът, — ела!

И пак задърпа Икар към кораба.

Икар не се противи повече. Разбра, че този загадъчен моряк искаше да му каже нещо тайно, може би за скъпия му приятел, който беше в Атина. Може би някакво писмо, някаква заръка.

Морякът скочи на кораба, след него скочи и Икар.

— Ела! — каза отново морякът.

Спуснаха се в трюма. Там цареше полумрак. Вътре нямаше никой. Всички моряци се бяха качили на палубата и разглеждаха прочутото критско пристанище, безкрайните му кейове, складовете, двойните бронзови секири, които блестяха върху дълги копия, и двете кули отляво и отдясно на входа на пристанището.

Морякът гледаше Икар и се усмихваше.

— Какво искаш от мен? — попита нетърпеливо Икар.

— Икаре! — извика тогава морякът. — Не можеш ли да ме познаеш? Погледни ме!

И с едно движение с ръка махна фалшивите брада и мустаци, които си бе сложил.

— Хари! Хари! — възкликна Икар и се хвърли в прегръдките на приятеля си.

— Шт! — прошепна Хари и си сложи отново фалшивите брада и мустаци. — Никой тук не бива да ме види и да ме познае. Иначе съм загубен. Ела сега горе на кораба да си поговорим.

Качиха се, седнаха на носа, започнаха да си приказват.

— Най-напред как е Крино? Добре ли е? — попита Хари.

— Добре е, добре е — отвърна Икар. — Получихме писмото ти, научихме всичко, ден и нощ мислим за теб!

Икар говореше и не можеше да се нагледа на приятеля си.

— Колко съм щастлив, колко съм щастлив, че те виждам! — повтаряше той. — Колко ще се зарадва Крино, когато те види! Ами баща ти, Хари?

— Добре е, работи в Атина, изработва железни оръжия…

Сниши глас.

— Скоро — прошепна той — ще дойдем в Крит и ще освободим родината си! А сега слушай: не казвай никому, че съм дошъл!

— Нито на Крино ли?

— Само на Крино. Ще се скрия, докато…

Хари се поколеба.

— Докато? — запита Икар жадно.

Хари се наведе към ухото на приятеля си:

— … докато — прошепна той — князът ни Тезей убие Минотавъра.

Икар подскочи.

— Мислиш ли, че ще може? — попита той. — Мислиш ли, че ще може? Досега никой…

— Сигурен съм — каза Хари. — Баща ми му изготви железен меч, който може да прониже страшния звяр… Освен това нашата богиня…

— Атина ли? — попита Икар.

— Да, Атина, богинята на мъдростта и силата е с него. Тя ще го води, ще го преведе през Лабиринта и Тезей няма да се изгуби… Имай й вяра, Икаре!

Хари стана.

— Сега — каза той, — след като знаеш всичко, ела да отидем и ние в двореца. Никой няма да може да ме познае с тези мустаци и брада. Щом дори ти — добави той, — най-близкият ми приятел, не ме позна. Хайде да вървим!

Скочиха от кораба и се затичаха да настигнат шествието.

Минаха край големите докове, където критските царе строяха корабите си, минаха край безкрайните складове, където се натрупваха всички богатства, донасяни от далечните страни, прекосиха централната агора на шумния град, която служеше за търговско пристанище на Кносос, и скоро се озоваха на широкия извънградски път.

Седемте младежи и седемте девойки вървяха с вдигнати глави и гледаха спокойно наоколо. Колко прекрасно беше през пролетта потъналото в зеленина поле! Посевите бяха почнали да никнат, големи жълти маргарити блестяха на слънцето като златни, бели теменужни, червени анемони се полюляваха от свежия ветрец.

Тезей вървеше отпред с широки крачки. Сякаш бързаше да стигне. Бързаше да се пребори със звяра. От време на време сграбчваше дръжката на двуострия стоманен нож, който висеше на пояса му, сякаш искаше да се увери, че още си е на мястото.

„Добър и свещен е мечът на дядо ми — мислеше си той, — но е бронзов, поръждавял е, заровен толкова години в земята в бездействие, този стоманен нож ще убие звяра…“

От двете страни на пътя се беше струпал много народ, за да види младежите и девойките, които идеха от Атина. Много жалостиви хора поклащаха глава.

— Не е право това — казваха те, — нечовешко е. Какво са виновни децата, та ги убиваме всяка година?

— Но ако не даваме на звяра да яде, ще срути двореца! — обади се някой.

— Тогава нека се постараем да убием звяра, та да се отървем! — отговориха му неколцина.

— Ами кой ще го убие?

Никой не отвърна на този въпрос. Всички наведоха умислено глави.

Шествието вече наближаваше двореца. Отдалеч се различаваха кулите му, високите тераси, черните колони, а на слънцето блестяха големите бронзови двойни секири.

Младежите и девойките се спряха възхитени. Никога не си бяха представяли такава красота!

— Какво е това чудо? — каза Андрокъл на Клио, която вървеше до него. — Какъв е този дворец? Като дворците от приказките…

Тезей се извърна.

— Да вървим, другари! — каза той с мек глас. — Защо спирате?

Тръгнаха отново, стигнаха до големия северен вход, изкачиха се по каменните стълби, излязоха на централния двор.

Там досами олтара с големите рога бяха поставили царския престол. Тезей видя стария цар, който седеше, облечен в позлата, и цялото му лице сияеше злорадо.

Царедворците и старите съветници на царя стояха прави около престола. Натруфените благороднички, застанали на високите прозорци, се навеждаха и гледаха. Само двете царкини, накичени като пауни, седяха до престола.

Когато на централния двор се появи Тезей, здраво пристегнал с колан късия си небесносин хитон, с горда високо вдигната глава, с тясна червена панделка около косите си, всички се смаяха. Старият цар смръщи вежди, извърна се към Малис и му направи знак. А той се приближи и падна в краката на царя.

— Той е! — промълви Малис.

Ариадна беше пламнала от руменина. Сърцето й тупаше, тупаше, сякаш щеше да се пръсне. Федра се извърна и я изгледа.

— Харесва ли ти? — каза й тя подигравателно.

— Кой? — попита равнодушно Ариадна.

Федра се усмихна.

— Не се прави на безразлична! — каза тя. — Не можеш да ме измамиш ти мен! Щом видя царския син, и се изчерви като мак!

— Сложих си червило на страните — промълви Ариадна и прекъсна рязко разговора.

Царят вдигна ръка. Всички млъкнаха. И тогава се разнесе тънкият му съскащ глас:

— Ти ли си синът на царя на Атина, моя слуга?

— Аз съм син на царя на Атина — отвърна Тезей и вдигна дясната си ръка.

Голям златен пръстен заблестя на показалеца му.

„Пръстенът, който му подарих!“ — помисли си зарадвана Ариадна.

— На моя слуга! — повтори царят и тупна сърдито с крак. — Защо не казваш това?

Тезей мълчеше.

— Защо мъчиш? — извика царят. — Не сте ли мои слуги?

— Ние сме свободни хора! — каза Тезей.

— Тогава защо всяка година ми пращате дан седем младежи и седем девойки?

Тезей се изчерви. Прехапа устни и не отвърна нищо.

Искаше да извика: „За последен път! Ще убия Минотавъра“ — но замълча.

„Богиня Атина, закрилницата ми, не е само силна, а и мъдра — помисли си той. — По-добре да бъдем внимателни. Тук трябва не само здраво тяло, трябва и здрав разум!“

Това си каза разумният Тезей и не отговори на язвителния въпрос на царя.

Ариадна се любуваше на гордия младеж.

„Няма да го оставя да загине! — мислеше си тя. — Ще го спася!“ Но как? Все още не знаеше.

— Какъв горд, какъв силен младеж! — прошепна един достолепен старец, който стоеше до царския престол. — Какво благородство! Ах, да имахме и ние такъв престолонаследник!

Царят стана.

— Голяма е мощта на царството ми! — каза той. — Всички околни царе трябва да ми се подчиняват, тежко му на онзи, който вдигне глава! Двойната секира на моя Бог ще се стовари върху него!

Извърна се към един офицер, посочи му младежите и девойките.

— Отведи ги в двореца — каза му той. — Да се изкъпят, да ядат и да пият, и положете върху главите им жълтите венци на смъртта! След три дни, изкъпани, добре нахранени, да се явят пред Минотавъра! Казах!

Когато четиринадесетте обречени минаваха пред престола, царят се присегна рязко с жезъла и докосна Тезей по рамото.

— Ти остани! — заповяда той.

Извърна се към дъщерите си, към благородниците, към народа:

— Вървете си всички! — заповяда той. — Искам да остана сам с този нагъл младеж!