Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (37)

XXXVII

Не трябва да си представяте Кносоския дворец като някаква голяма симетрична сграда, а като малък град. Той си имал и улици, и площади, храмове, театър и паркове с множество странни цветя и дървета — финикови палми, дюли, сливи — и с пауни, маймуни, канарчета и яребици.

Дворецът имал и свои работилници, където работели най-различни изкусни майстори — художници, скулптори, гравьори, дърворезбари, писари. Прочути в целия тогавашен свят били критските грънчарски изделия. От Кносоския дворец излизали и се разпространявали из всички краища на Средиземноморието чудесни вази с прекрасни рисунки — цветя, миди, сепии, октоподи — или пък с релефни изображения на гимнастически игри и борби с бикове.

Дворецът имал също така свои преси за грозде маслобойни, тъкачници, багрилници, златарски работилници, медникарници.

Всяка работилница имала свой печат, с който бележела своите изделия, тъкачниците имали на печата си изобразен паяк, маслобойните — маслинов лист, а писарите — лилия.

Дворецът имал и две училища — едно помещение в североизточната му част с каменни седалки околовръст. В дъното се издигала катедрата на учителя, а пред нея, малко по-ниско, друга катедра. На тази по-ниска катедра се качвал ученикът с мека глина в ръце и върху нея се учел да чертае странните знаци на критското писмо. Ако сбърквал, заличавал ги, като омачквал глината и начертавал нови^[1].

Днес Икар не го свърташе в бащината му работилница, обикаляше из двореца, минаваше през дългите и тесни складове, където бяха наредени огромните делви, поспираше се от време на време пред работилниците и гледаше как резбарят дълбае дърво, или как грънчарят върти колелото и придава най-различни прекрасни форми на глината. А в ъгъла, седнал на пода, един друг майстор държеше четка, потапяше я в различни бои и бързо рисуваше върху съдовете, а после, малко по-настрани, ги поставяха в пещта, за да се изпекат.

След това постоя доста време пред училището и гледаше как учителят, седнал на високата си катедра, беше хванал ръката на един малък ученик и го учеше да чертае знаците върху глината.

Спомни си за детските си години и се усмихна. Колко бой беше изял, докато се научи на четмо и писмо! Умът му постоянно беше другаде, гледаше през училищния прозорец гълъбите, които летяха навън, или пък зелените нивя.

„Не искам четмо и писмо! — викаше, той. — Аз ще стана майстор. Строител. Ще градя къщи, ще строя мостове, ще правя кораби! За какво ми е четмото и писмото!“

„Неграмотният човек — казваше баща му — е като неодялано дърво!“

Веднъж му посочи един пън, грозен, необработен.

„Погледни — каза му той, — харесва ли ти този пън?“

Икар повдигна пренебрежително рамене.

„Пуф! — рече той. — Не става за нищо друго, освен да се хвърли в огъня!“

„Почакай малко и ще видиш!“ — каза баща му.

Наведе се старият Дедал, взе сечивата си, теслата, триона, рендето и накрая последно длетото, и започна да почиства и да дълбае дървото. За кратко време пънът стана неузнаваем — не беше вече някакъв необработен дънер, беше се превърнал в красива статуетка, тънкокръст юноша с къдрава коса, който държеше в ръка голяма лилия.

„Виждаш ли? — каза баща му. — Такава е и човешката душа, ако остане неодялана, ще си бъде само един пън, ако се обработи, ето какво става!“

Този случай направи голямо впечатление на Икар и оттогава отиваше редовно на училище и стана най-добрият ученик.

„Благословен бъди — казваше баща му. — Сега пънът започна да се превръща в човек!“

 

 

За тези неща си мислеше Икар, умът му летеше към детските му години, но неочаквано зад него се разнесе радостен глас:

— Икаре!

Икар веднага позна гласа. Извърна се зарадван.

— Крино! — извика той. — Ти! Ти! Кога излезе от затвора?

— Снощи. Царкинята ме освободи.

И му разказа как бе станало чудото.

— Сега трябва да си щастлива, Крино — каза й Икар и й стисна ръка.

— Щях да бъда щастлива, ако…

Гласът на Крино секна.

— Знам… знам… — каза Икар. — Но не се притеснявай. Сега Хари пътува свободен и скоро, помни ми думата, ще намери баща ви. Нощес сънувах хубав сън…

— Какъв сън?

— Три делфина пореха морските вълни, играеха си и танцуваха. Тези три делфина сме ние двамата с теб, Крино, и Хари и заминаваме!

Крино поклати глава.

— Няма да се успокоя — отвърна тя, — докато не получа писмо от Хари, в което да ни пише къде се намира и какво прави… Но трябва да тръгвам… Имам работа…

— Къде отиваш?

— Господарката ми ме праща при златаря да й поправи гривната, която се счупи.

— И аз ще дойда с теб — каза Икар.

— Да вървим бързо!

Минаха тичешком по коридорите, навлязоха в тясната уличка, където се намираха работилниците и най-сетне стигнаха при златаря.

Работилницата му беше тясна, имаше малко прозорче с дебели бронзови решетки, в ъгъла гореше огън, а до него седеше старият златар и ковеше с малък чук един голям и тънък лист от злато.

Двамата млади застанаха зад него и се любуваха на изкусната обработка. Златният лист след всеки удар все повече оживяваше.

— Прилича на човешко лице — каза тихо Икар на Крино. — Виж носа, устата, очите…

Златарят го чу и се извърна. Позна двамата млади.

— Добре дошли! — каза той благодушно. — Добре дошла, мила Крино! Как си, Икаре?

Вдигна златния лист и им го показа.

— Как ви се струва? — попита ги той.

— Великолепен, като жив! — отвърна Икар.

— Това е погребална маска — обясни златарят. — Онзи ден дойде един благородник от отвъдния бряг, от Пелопонес, и ми я поръча. В Микена, каза, умрял един цар и искат с това злато да покрият лицето му. Такъв обичай имали.

Удари още няколко пъти по златото с чука, поправи устата, взе една дебела игла и начерта клепките около очите.

— Готова е! — изрече той доволен.

Извърна се към двамата млади.

— Трябвам ли ви за нещо? — попита той.

Крино извади от пазвата си гривната на царкинята.

— Гривната на царкинята се развали — каза девойката. — Тя те поздравява и те моли да я поправиш.

— На драго сърце! — отвърна златарят и взе гривната.

Разгледа я, огледа я отново, въздъхна.

— Каква изработка! — каза той. — Какво изкуство! Древните са били големи майстори, ние сме бездарници. Погледнете каква изработка! — възкликна той и показа на двамата млади гравюрите около гривната.

— Погледнете колко изкусно са гравирани змиите! Преплитат се, разплитат се, играят си сред цветята като живи! Погледнете! Погледнете! Сякаш мърдат!

Разгледа повредата.

— Лесна работа — каза той. — Утре ще бъде готова.

— Трябва — настоя Крино. — Царкинята иска да я има непременно утре, защото ще танцува и трябва да я носи.

— Покланям се на нейна милост, да й кажеш, и да бъде спокойна. Утре сутринта рано-рано ще я има.

После се обърна към Икар.

— Поздрави баща си от мен — каза му той. — Той е голям майстор. Каквото хване — оживява. Камък да хване, дърво да хване, веднага оживява! Превръща се в бик и реве, превръща се в човек и започва да ходи… Ръцете му са чудотворни.

Икар се изчерви от доволство.

— Благодаря — отвърна той — за добрите думи, които каза за баща ми.

— Обичам го и се възхищавам от него — изрече златарят, като погали Икар по косата. — Дано и ти да му заприличаш един ден, дете мое!

 

 

Дойде големият празник на борбите с бикове. Избрани обучени бикове щяха да играят и да се съревновават с великолепните критски бикоборци.

Дни наред подвластните градове провождаха пратеници за празника, които носеха на върховния си владетел, царя на Кносос, богати дарове. А писарят, седнал с кръстосани нозе пред големите дворцови складове, отбелязваше върху меката глина цифри — толкова овце и говеда, толкова жито и олио, толкова златни чаши, толкова ножове и мечове, толкова роби…

Днес ние знаем знаците, които кнососките критяни са използвали за правене на изчисления. При разкопки бяха открити хиляди малки глинени плочи със сметки. Отбелязвали са единиците с малка отвесна чертичка, десетиците с водоравна чертичка, (—), стотиците с кръгче, хилядите с кръгче с четири чертички.

Например 1943 са го изписвали така:

И така писарят седеше с кръстосани нозе върху плочите и чертаеше върху глината много прилежно тези знаци. Робите носеха и изсипваха в огромните делви, наредени в складовете, житото и олиото, вкарваха в кошарите и оборите стадата овце и говеда.

Дворцовите офицери, които съхраняваха големи секретни ключове, се навеждаха и отключваха долу на земята пред делвите тайните каменни скривалища. На дъното им имаше голяма каменна плоча, повдигаха я и под нея се разкриваше друго каменно скривалище, цялото обковано отвътре с олово, за да го предпазва от влага.

Там, в тези тайни скривалища, се пазеха всички скъпоценни неща, които не се използваха при всекидневните нужди на двореца.

Нашият приятел Икар, когато офицерите отваряха скривалищата, много обичаше да отива и да се любува на богатствата, скрити дълбоко в земята. И затова и днес беше побързал да отиде заедно с един свой приятел, Минас, който тъкмо снощи беше пристигнал от един далечен критски град, Лато. Беше дошъл с баща си, за да вземе участие в големите дворцови празненства.

— Да вървим, Минас — каза му Икар рано-рано. — Ще видиш такива неща, че ум да ти зайде!

Минас беше пълничко момче, около тринайсетгодишно, мургаво, с дълги кестеняви коси, с голям гърбав нос.

— Ами че вече ми се взе умът, Икаре! — отвърна Минас, който гледаше със зяпнала уста огромния дворец с позлатата му, със статуите и стенописите му, с хилядите роби, които още от ранни зори сновяха и мъкнеха като мравки.

— Още нищо не си видял! Нищо! — възкликна Икар горделиво. И сграбчи приятеля си за ръка.

— Да вървим! — каза той. — Сега ще отворят тайните скривалища!

Радваше се да разкрива пред Минас великолепието и богатствата на двореца и да гледа как малкият провинциалист зяпа от възхищение.

— Побърках се! Побърках се! — току повтаряше Минас.

— А какво има още! — каза Икар. — Ами какво ли ще направиш, когато утре видиш в големия двор как царкините танцуват със змиите? Какво ли ще направиш, когато видиш как биковете се втурват на арената, а бикоборците ги хващат за рогата, скачат на гърба им и се изправят на ръцете си с крака във въздуха!

— Ще се побъркам! Ще се побъркам! — повтаряше простодушният провинциалист, като слушаше приятеля си.

— Да вървим сега при скривалищата! — каза Икар, доволен, че думите му направиха такова впечатление на приятеля му.

Двете момчета пристигнаха запъхтени пред големите складове. Тъкмо тогава дворцовите офицери, приведени пред делвите, отваряха поред скривалищата.

— Ела съвсем тихо и не викай! — прошепна Икар на приятеля си. — Гледай!

Двете момчета се промъкнаха тихо зад офицерите, наведоха се и погледнаха в скривалищата. Какви ли не съкровища имаше вътре! Какви скъпи везани тъкани, какви тежки златни чаши, какви драгоценни накити — гривни, огърлици, обеци, пръстени… Големи кристални вази преливаха от пъстроцветни скъпоценни камъни. В скривалищата блестяха също така големи парчета слонова кост, малки статуетки, също от слонова кост, и тежки късове чисто злато.

— Ай! Ай! — възкликна Минас и изблещи очи.

— Мълчи, не викай! — каза му тихо Икар. — Не викай, защото ще ни изгонят!

Но един офицер чу разговор зад себе си и вдигна глава.

— Какво търсите тук? — извика им той сърдито. — Махайте се!

Минас понечи да заговори, да помоли…

— Не се противи! — прошепна му Икар и го хвана за мишницата. — Да си вървим!

Промъкнаха се зад делвите и след малко излязоха от складовете и се озоваха на големия двор.

Денят беше прекрасен, есенното слънце грееше, в далечината морето блестеше като сребро. Листата на смокините бяха вече окапали, а маслините бяха отрупани с плод.

По широкото стълбище на двореца непрекъснато се изкачваха мъже и жени, пристигнали като поклонници от всички краища на Крит — от Лато, от Праисо, от Тилисо, от Гортина. И дори от най-далечните градове, Палекастро и Закро, които се намираха в източната част на Крит, и от Кидония — в западната.

— Целият Крит е тук! — каза Минас, като гледаше с възхищение многобройните разнообразни носии и слушаше различните диалекти, на които се говореше. — Целият Крит!

— И само от Крит ли? Ела да ти покажа тук и други хора, от още по-далечни краища! Върви след мен!

Икар тръгна напред, а Минас го следваше задъхан.

— Къде ме водиш? — попита той.

— В официалната дворцова приемна за гости. Ще видиш.

Минаха по един коридор, чиито стени и отляво, и отдясно, бяха покрити с великолепни стенописи. На едната стена красиви младежи извършваха жертвоприношение пред Великата Богиня — конусообразни делви, пълни с мед и мляко, бикове с позлатени рога, а някои държаха в прегръдките си малки корабчета, за да ги поднесат в дар на богинята. На другата стена бяха нарисувани красиви жени, благороднички и жрици, и робини, накичени, нашарени, които също носеха дарове на богинята — гълъби и змии, паунови пера и големи странни цветя.

— Знаеш ли колко рисунки има от единия до другия край на коридора?

— Колко?

— Петстотин! Последните, там на края, ги нарисува баща ми. Ела да видиш!

Минас се приближи и Икар му показа два големи стенописа, най-хубавите.

На единия беше нарисувано безбрежно синьо море, по което подскачаха от вълна на вълна крилати риби.

— Като лястовици! — промълви Минас. — Има ли такива риби?

— Разбира се, че има! — отвърна Икар. — Ти не си от крайбрежен град и затова не си ги виждал. Наричат ги лястовичи риби.

— Ами хвърчат ли?

— Разбира се! Нали си имат крила. И ти, ако имаше крила, нямаше ли да летиш?

— Не — отвърна със смях Минас, — щях да остана тук, защото няма по-прекрасен дворец от този в целия свят!

Икар поклати глава, но не отвърна нищо. Само се извърна към другия стенопис насреща.

— И този го е нарисувал баща ми! — каза той.

Този стенопис беше изпълнен с крила. Тук имаше много птици — яребици с червени крака, пъстроцветни фазани и жълти канарчета, и други странни птици, сини, каквито Минас за първи път виждаше. А отгоре един сокол връхлиташе и птиците се пръскаха изплашени, с разперени крила, и политаха надалеч, към края на стенописа, където се виждаше синьото море.

— Виждаш ли колко е хубаво да имаш крила? Разтваряш ги и бягаш, и се спасяваш от сокола.

Спомни си за любимия си приятел Хари и въздъхна.

— Защо въздишаш? — запита го Минас.

— Сетих се за нещо — промълви Икар.

Хвана отново приятеля си за ръка.

— Да вървим — каза той, — тук заради тези рисунки забравихме къде отиваме.

— В приемната за гости — каза Минас.

— Ела, ще се изкачим по тази стълба, намира се на първия етаж.

 

 

Изкачиха стъпалата по две наведнъж, стигнаха до един тесен и дълъг коридор — от двете му страни имаше ниски врати от кипарисово дърво, боядисани в жълто, червено, синьо. И над всяка беше окачена плочка с надпис.

Икар запристъпя и зачете една след друга плочките.

— Какво пише? — попита Минас.

— Как? Не знаеш ли да четеш?

— Знам, но не и дворцовото писмо. Вие си имате друг начин на писане, по-труден.

— Ела тогава да ти ги прочета.

Спря се пред една боядисана в жълто врата, приведе се към плочката.

— Тук са настанени — каза той — пратениците на Кипър, вчера те донесоха богати дарове на царя: големи бронзови казани и тепсии и много торби пурпур.

— Какво е това пурпур? — попита Минас.

— Едни такива малки миди, варят ги, пробиват ги и добиват чудесна червена боя, с която оцветяват скъпите тъкани.

Икар пристъпи към друга вратичка, боядисана в зелено, приведе се, прочете надписа на плочката, която висеше на една кука.

— Тук са настанени — каза той — пратениците на Египет. Видях ги онзи ден, мургави са, имат големи очи и носят дебели халки на краката си. Донесоха дарове на царя — слонова кост, ей такива големи бивни, и дълбоки кошници, пълни с банани и фурми.

— Какви са тези неща — банани, фурми? Бои ли са и те? — попита Минас.

Икар прихна да се смее.

— За ядене са! — каза той. — Ядат се! Те са редки плодове, които растат в топлите страни! В къщи имам един банан, ще ти го дам. Даде ми го вчера моята приятелка Крино.

— Ами тук на тази врата? — попита Минас, като посочи съседната вратичка, боядисана в черно.

Но тъкмо когато Икар се навеждаше да прочете надписа, вратата се отвори и се появиха двама страшни негри. Бяха черни като катран, носеха бронзови халки на ушите и носа и звънчета на краката си.

Като ги видяха така неочаквано пред себе си, двете момчета се изплашиха и отстъпиха назад. Двамата негри се усмихнаха, снежнобелите им зъби блеснаха. Потупаха Минас по рамото, погалиха го и му казаха нещо на своя език, като му направиха знак да не си отива.

— Какво казват? — попита Минас приятеля си.

— Не знам езика им — отвърна Икар. — Но ни правят знак да не си ходим.

— Какво искат от нас?

— Ще видим, виж, влязоха пак вътре.

Двамата негри се върнаха в стаята си и след малко излязоха, напълнили шепите си с фурми. Приближиха се към двете момчета и им направиха знак да се присегнат и да вземат фурмите.

— Какви са тези неща? — попита Минас.

— Вземи, вземи — отвърна Икар. — Това са фурми, за които ти казах преди малко.

Минас взе фурмите, опита една. Поднесе я колебливо към устата си, отхапа внимателно, но щом задъвка, извика радостно:

— Колко са сладки! Като мед!

Двамата негри се смееха доволни. Кимнаха на двете момчета и се отправиха към стълбите.

— Ще запазя фурми и за баща ми — каза Минас. — Навярно и той не е ял никога фурми.

— Ето, вземи и моите — каза Икар. — Запази ги за майка си в Лато.

— Ами ти? — попита Минас.

— Аз ги знам! Тук в столицата сме преситени от тях! — похвали се горделиво Икар.

— Уморих се… — каза Минас.

— Ела да седнем при извора, дето се намира до входа на двореца. Там е сенчесто и ще гледаме пристигащите поклонници.

— Да вървим — каза Минас, като дъвчеше лакомо фурмите.

Отправиха се към южния вход на двореца, където бликаше бистър извор, там пътниците си измиваха краката, преди да стъпят на големите мраморни стълби, и сядаха на каменните пейки наоколо, за да си отдъхнат.

И докато седяха така, те се любуваха на нарисуваните околовръст по стените яребици с червени крака.