Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (34)

XXXIV

— Икаре! Икаре!

Хари пак се беше изправил на пръсти, опрял лице на решетъчното прозорче, и викаше приятеля си.

Старият Дедал работеше приведен и не го чу. Мисълта му беше изцяло съсредоточена в това, което вършеше.

— Икаре! — извика още по-силно Хари.

Сега Дедал вдигна глава. Видя малкия си приятел, който беше прилепил върху прозорчето изплашеното си лице.

— За какво го търсиш, Хари? — попита го той с ласкав глас. — Няма го тук.

— Трябва ми! Много ми трябва!

Дедал се приближи към прозореца, гласът на малкия Хари му се стори отчаян.

— Какво се е случило? — каза той. — Изглеждаш разтревожен.

— Трябва ми! — повтори Хари и две сълзи се отърколиха от очите му.

— Пак ли ти сториха нещо? Изтезаваха ли те?

— Не… да… Търся Икар!

— Изпратих го да ми донесе един гълъб. Искам отново да проверя нещо… Как лети.

— Къде да отида да го намеря?

— Навярно е в малкия двор, където е гълъбарникът… Върви!

Хари се отдели от прозореца и изтича към малкия двор.

Тъкмо в този миг Икар беше уловил един гълъб в гнездото му и го държеше здраво в ръцете си, за да не избяга.

— Хванах го! — каза той радостно, като видя Хари.

Но смехът изведнъж изчезна от лицето му. Видя, че очите на Хари плуват в сълзи.

— Какво се е случило, Хари? — запита го той разтревожено.

— Заминавам.

— Заминаваш ли? За къде?

— Не знам.

— Я говори ясно!

— Ами на, царят ме повика ей сега и ми каза със свиреп глас: „Приготви се! Ще заминеш!“.

— И не го ли попита за къде?

— Попитах го.

— И какво?

— „За където искам аз!“ — отвърна ми той. — „Като се качиш на кораба, тогава ще научиш!“

— Заминаваш с кораб далеч от Крит ли?

— Така изглежда…

— И плачеш ли? Ами че нали това искаше? Нали това искаме всички! Свобода!

Хари погледна приятеля си. Вярно, нали тъкмо това искаше! Защо тогава плаче? Но изведнъж се сети за Крино.

— Ами Крино? Как да я оставя?

— Аз ще бъда до нея като брат! — отвърна Икар. — Не бери грижа… Аз ще я поема… Ти върви с добром… И кой знае…

— Какво?

— Може да намериш баща си… Нещо ми подсказва, че ще го намериш.

— Ами ако царят ме изпраща, за да ме убият?

— Не бъди глупав… Ако искаше да те убие, щеше да те убие тук. Кой може да му попречи? Не си първият.

— Имаш право, Икаре… Умът ти сече по-добре от моя… А сега, скъпи ми приятелю, трябва…

— Какво?

— Да видя Крино, да се сбогувам с нея…

— Царят кога каза, че ще заминеш?

— Тази нощ.

— Имаме време. Когато се стъмни, ще отидем при кладенеца. Ако стражът е там, пак ще му кажем, че ни праща царкинята… Веднага ще си свие опашката… Хайде, не се тревожи… Всичко ще се нареди… Само за едно те моля.

— Всичко каквото пожелаеш, Икаре!

— Където и да отидеш, да ми пишеш… Да знам къде се намираш… Кой знае дали някой ден няма да ни видиш и тримата — баща ми, Крино и мен — да се спускаме от небето като гълъби…

— Да ви видя, пък нека да умра още в същия този миг! — възкликна развълнувано Хари.

— Не да умреш — поправи го Икар. — За какво си ни мъртъв! Да живееш, да живеем всички вече свободни и да работим заедно… Да отворим работилница, да изработваме крила, да ги раздаваме на хората…

Хари се засмя.

— Не се смей, Хари — каза му сериозно Икар. — Ще дойде ден, кълна ти се, когато хората ще летят като птици… Няма да ходят вече пеш, куцук-куцук, няма да се придвижват вече бавно с магарета или с волски коли… Ще имат крила, ти казвам, и ще летят като орли от планина на планина и над моретата.

— Мечти… мечти… — промълви недоверчиво Хари.

— Сега са мечти… Но ще дойде ден, когато мечтите ще станат действителност… Ще видиш!

Хари се поуспокои.

— Ела да се поразходим — каза той, — да се сбогувам с тези скъпи за мен места… Кой знае дали ще ги видя някога!

— Чакай да занеса първо гълъба на баща си… Пак иска да разучи как лети.

— Да вървим! — каза Хари и поеха бързо към работилницата на стария Дедал.

По пътя Икар разправяше как дошла на баща му идеята за крилата.

— Веднъж гледал на двора как гълъбите летят… „И те — мислел си той — като човека са по-тежки от въздуха. И все пак успяват да хвърчат. Какъв е механизмът, който ги издига? Това трябва да проуча…“ И така му дойде идеята да изработи и той крила за хората.

Бяха вече стигнали до работилницата.

— Татко — извика радостно Икар, — донесох ти гълъба.

— Благодаря ти, дете мое! Дай ми го.

Икар даде на баща си гълъба, който пляскаше с криле и искаше да избяга.

— А сега, татко — каза Икар, — ще ми позволиш ли да се поразходя с Хари? Той е навън и чака.

— Върви, дете мое. Нямам вече нужда от теб.

Двамата приятели, хванати за ръце, се спуснаха тичешком по голямото стълбище, минаха сред къщурките на Кносос, спряха за малко на зелената ливада, където пасяха биковете, които щяха да участвуват в борбите, и продължиха към брега на реката.

Слънцето започна да клони на запад, духаше свеж ветрец и си играеше с къдриците на двете момчета.

Птиците се прибираха радостно в гнездата си, два пауна, които се разхождаха из едно обрано лозе, се спряха за малко, разпериха блестящите си опашки и започнаха да се надуват с хубостта си.

— Колко красив е този край — промълви Хари — и как ще го напусна!

— Всеки край е красив — каза Икар. — Там, където ще отидеш, ще откриеш нови красоти. Ах, ако бях свободен, колко щях да пътешествувам! Да опозная целия свят, да се нагледат очите ми!

— А аз бих искал — каза Хари — да имам една хубава къщичка сред градина и да живея там с баща си и сестра си… Да работя през целия ден, да се науча и аз на занаята на баща си и вечерта да се разхождам из градината, да я прекопавам, да я поливам, да я присаждам… Това ще рече щастие!

— Не! Не! — възкликна Икар. — Да пътуваш, да виждаш нови страни и нови хора, да не се заседиш никъде, това ще рече щастие! Човешката душа не е мида, та да се залепя о някоя канара, а птица и иска да лети…

Така си приказваха двамата приятели и вървяха бавно край речния бряг, като се държаха за ръце, сякаш се сбогуваха…

Слънцето залезе, появи се първата звезда.

— Вечерницата! — каза Хари. — Време е да се връщаме. Искам да видя Крино.

— Да се връщаме — каза Икар и въздъхна.

Сега, когато наближаваше часът на раздялата, сърцето му се изпълваше с мъка. И чак до двореца не отрониха нито дума. Само когато се разделяха, Хари каза:

— Ще отида да се сбогувам с Крино…