Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (35)

XXXV

Капитанът стоеше пред царя. Наведе се и внимателно заслуша.

— Вземи този восъчен диск. Това е писмо до царя на Атина. Ще заминеш още тази нощ, ще прекосиш морето, ще стигнеш в Атика, ще отидеш в Атина. Ще влезеш в двореца и ще се явиш пред моя слуга Егей. „Вземи това писмо от господаря си!“ — ще му кажеш. Разбра ли?

— Разбрах, царю.

— Ще вземеш със себе си и сина на ковача. Подозирам, че ковачът е в Атина. Открадна ми го онзи нагъл младеж Тезей. Трябва да намериш ковача. Затова ти и давам сина му. Разбра ли?

— Не, царю.

— Ти си глупак! Слушай! Няма да отпътуваш от Атина, ще останеш там и ще ходиш насам-натам, придружен винаги от сина на ковача. Виждал ли си някога как ловят птици? Поставят една птица в капана и тя пее, пее, чуват я другите птици и се приближават, и тогава — хоп! — капанът се затваря. Тази птица я наричат примамка. Детето на ковача ще бъде примамката. Разбра ли?

— Започвам да разбирам, царю.

— Все някой ден ковачът ще зърне сина си. И ще се спусне да ти го отнеме. Тогава ти отново ще отидеш при цар Егей и ще му кажеш: „Или ще ми върнеш ковача, или ще дойдат критските кораби и ще подпалят посевите ти, градините ти, двореца ти!“. Чу ли?

— Чувам, царю. Сега разбирам. Ще стане всичко, както ми наредиш.

— Върви! Повикай детето и го отведи. Ако не сполучиш, ще ти взема главата!

Капитанът се наведе изплашен, целуна краката на царя и си отиде.

Надвесен през ръба на дълбокия кладенец, където беше хвърлена сестра му, Хари извика:

— Крино!

Девойката позна гласа на брат си и отвърна радостно:

— Добър вечер, Хари!

— Крино — произнесе Хари с печален глас, — дойдох да се сбогувам с теб…

— Да се сбогуваш с мен ли?!

Покъртителният глас на девойката долетя от земните дълбини.

— Да, Крино… Заминавам…

— Заминаваш ли? За къде?

— Не знам. Царят заповяда.

— С кораб ли?

— Да.

— За да намериш татко ли?

— Може би…

Известно време братът и сестрата мълчаха. Изведнъж от дълбокия кладенец се чу ридание.

— Крино! — извика Хари. — Не плачи! Не плачи!

— Не плача, Хари… На добър час! Кога заминаваш?

— Тази нощ… Сега…

Отново настъпи мълчание. Хари се ослуша. Стори му се, че пак чу плач в дъното на кладенеца.

— Крино, бъди смела — каза той. — Няма да ми се случи нищо лошо, ще видиш… И ще намеря татко…

— Как ще живея без теб? — чу се отново гласът долу от кладенеца.

— Икар ще бъде тук. Имаш двама братя. Той е по-добър от мен, по-умен. Той ще те спаси. И отново ще се съберем, и татко ще бъде с нас, и ще бъдем щастливи.

— Да, Хари, да… — промълви девойката, като се мъчеше да сдържи риданията си.

И след малко добави:

— Ще ми пишеш ли, Хари? Ще ми пишеш ли къде се намираш?

— Кълна ти се, Крино! Остани със здраве!

— Чакай, чакай, не бързай… Остани още малко…

— Ето, оставам, не плачи…

Отново замълчаха. Хари се надвеси още повече, за да види сестра си. Но мракът беше дълбок, не можа да различи нищо.

Понечи да извика пак „Крино!“, но една силна ръка го сграбчи за рамото.

Извърна се — капитанът стоеше пред него.

— Ти ли си Хари, синът на ковача? — попита го той.

— Аз съм.

— Да вървим!

— Кой си ти?

— Заповед на царя. Ще те взема с мен на кораба ми. Аз съм капитанът.

— Крино — извика сърцераздирателно момчето, — тръгвам!

— Кой е при теб?

— Капитанът.

— Капитане — извика умолително девойката, — не измъчвай брат ми! Имаш ли деца?

— Имам.

— Заклевам те в децата ти, капитане! Не измъчвай брат ми!

Капитанът беше груб, но имаше добро сърце. Развълнува се.

— Няма да го измъчвам — отвърна той. — Бъди спокойна.

— Със здраве, Крино! Добра среща!

— На добър час, Хари, обични мой братко! На добър час!

Искаше да каже още нещо, но риданията я задавиха.

— Да вървим — каза капитанът с мек глас. — Не се бой. Не ти мисля злото.

Хари целуна оградата на кладенеца.

— Да вървим — каза той. — Готов съм.