Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (88)

LXXXVIII

Далече там, в атинския дворец, Крино беше разтревожена. Дните минаваха и никаква вест не идеше от Крит. Победили ли бяха атиняните? Победени ли бяха? Какво е станало с Тезей, с брат й, с баща й?

— Ах, първомайсторе, прославени творецо, Дедале!… — каза тази сутрин тя на стария Дедал, който стоеше до нея горе на Акропола и се взираше на юг, за да види дали корабите не идеха.

— Какво искаш, дъще моя? Защо въздишаш? — отвърна старият майстор.

— Защо не искаш да дадеш крила на хората? Сега щях да прелетя до Крит и да узная какво става с тях…

— За какво са им крила на хората? — промълви старият майстор, като поклати достолепната си глава. — Нека първо станат добри, нека се заобичат взаимно. Ако продължат да бъдат зли като сега и се сдобият и с крила, тогава ще станат още по-лоши. Защото ще могат още по-лесно да си правят зло едни на други.

Крино се изкачи на най-високата скала на Акропола и се взря. Морето искреше като сребърно, островите на Сароническия залив блестяха — Саламин, Егина… Ала никъде не се виждаха кораби. Само един кораб с три бели платна влизаше бързо в пристанището.

— Бавят се… Бавят се… — прошепна тя и въздъхна.

Спусна се отново долу, завари Дедал да обикаля умислен по огромната скала на Акропола. Оглеждаше, мереше, поклащаше глава. А след това извръщаше очи към Пентели и въздишаше.

— Какво има, първомайсторе? — попита Крино. — За какво мислиш?

— Виждаш ли Пентели? — каза Дедал и посочи с пръст красивата планина, която блестеше синкава под слънцето. — Виждаш ли Пентели? Пълна е с мрамор. Отидох там онзи ден, закарах работници, пробиха дупки в склоновете й. Какъв мрамор само! Чист, съвсем бял, като сняг! Какви статуи могат да се направят от такъв материал! Какви храмове! Ех, да бях млад, да имах хиляди работници, да вадех мрамор и да започнех да работя! Виждаш ли го Акропола с този овехтял недодялан храм на богиня Атина? Щях да изпълня Акропола с храмове, колони, барелефи, статуи, та да идват хора от всички краищата света и да му се любуват. Ала остарях… остарях, дете мое!

И като изрече това, отново въздъхна.

Крино го гледаше и мълчеше.

„Би трябвало — мислеше си тя — някои хора да бъдат безсмъртни… За да могат да работят вечно и да творят… Ето, когато този велик творец умре, ще отнесе със себе си всичките статуи и храмове, които създава в ума си…“

Старият Дедал сякаш се догади за мислите на девойката, вдигна глава и мила усмивка се разля по лицето му.

— Няма значение… — каза той. — Аз ще умра, но ще дойдат други майстори, по-добри от мен. Те ще извършат това, за което сега аз мечтая. Човекът умира, но човечеството живее, то е безсмъртно…

Наближаваше пладне.

— Деденце — каза Крино, — трябва да сляза в двореца. Оставих робините сами и трябва да отида да видя какво правят. Ще дойдеш ли с мен?

Но старият майстор не можеше да се отдели лесно от хълма на Акропола. Искаше му се да остане още и да изгражда във въображението си блестящите храмове.

— Ще остана тук — отвърна той. — Ще сляза довечера.

— Да ти изпратя ли ядене по някой роб?

— Не съм гладен, дете мое. Сит съм. Довечера.

Крино пое надолу. Изведнъж откъм двореца долетя голяма глъчка, насъбра се много народ, един конник скочи от коня си и хората го наобиколиха, като надаваха радостни викове.

— Какво става? — възкликна Крино и ускори крачка. — Сякаш викат „ура“. Кой е този конник? Навярно е донесъл някаква добра вест.

Конникът влезе в двореца, изтича в стаята на Крино.

— Крино! — извика той.

Две робини изскочиха отнякъде.

— На Акропола е — отвърнаха те, — заедно със стария Дедал.

Вестоносецът хукна към Акропола. Тъкмо когато се заизкачва по първите стъпала, Крино се появи. Щом видя вестоносеца, тя разтвори прегръдките си.

— Хари! — извика тя. — Мили!

— Крино! — извика й Хари и запрескача по две стъпала наведнъж.

Брат и сестра се прегърнаха.

— Какво ни носиш, Хари?

— Победа!

Прехвана я през кръста, слязоха по стълбите, влязоха в двореца.

— Току-що пристигнах преди другите с един тримачтов кораб. Царят ме изпрати да съобщя на народа за победата, та всички да слязат на пристанището. Всеки миг корабите ни ще се появят. И всички заедно ще се изкачим на Акропола, за да благодарим на богинята Атина.

— Ами татко?

— И той идва! Корабът му е пълен с желязо.

— Ами царкинята ни? Научихте ли нещо за нашата царкиня Ариадна?

— Нищо. Много неща се разправят, но никой не знае точно. Може би, както си мисля, този, които я отвлече, да е новият бог Дионис! Не бива да я оплакваме. Тя е щастлива.

— Ами другата ни царкиня, Федра?

— Иде. Старият цар умря, дворецът изгоря, варварите си поделиха земята. Тезей взе Федра за жена.

Народът се беше насъбрал пред двореца и викаше.

— Да вървим! Да вървим на пристанището! — чуваха се викове от множеството.

Хари стана.

— Ела, Крино, да вървим на пристанището. Флотът иде… Велик е този ден! Да вървим!

Излязоха от двореца. Щом видяха Хари, хората започнаха да викат „ура“.

Хари пристъпи напред.

— Скъпи съграждани! — извика той. — Вземете лаврови и маслинови клонки и да слезем всички на брега, за да посрещнем нашия цар!

Тръгнаха. Навлязоха в маслиновите градини, поеха по нивята, откършиха вейки, спуснаха се към морето.

Когато стигнаха и зърнаха морето, флотът се беше вече появил. Всички кораби, не липсваше нито един, с издути платна се носеха по вълните и наближаваха.