Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (64)

LXIV

Тезей прекоси двора, изкачи се по стълбището, влезе в двореца. Стражите го гледаха и се отдръпваха с възхищение и омраза.

Сега, след като бе убил страшния звяр в основите на двореца, струваше им се, че основите на царството им се бяха разтърсили. Сякаш бе рухнал големият стълб, който ги крепеше. Морското господство на Крит се клатушкаше, готово да падне.

При една извивка на коридора, тъкмо пред стълбището на женското отделение, Малис изведнъж се появи пред Тезей. Спря се. Изгледа го и той с възхищение и омраза.

— Има още време — каза му тихо Малис.

— Това, което не ми се дава с добро, ще го взема с меча си! — отвърна му Тезей и отмина.

Горе на площадката срещна Хари.

— Тъкмо тръгнах да те потърся, княже! — каза Хари, сграбчи ръката му и я целуна.

— Търсиш ли ме? — попита Тезей.

— Да, царкинята ме изпрати.

— Да вървим.

Минаха през благоуханните тесни коридори на женското отделение, стигнаха пред кипарисовата врата с изрисуваните бели лилии. Влязоха. Ариадна стоеше права и чакаше.

— Царкиньо — каза Тезей и й целуна ръка, — дойдох да ми кажеш сега каква отплата искаш от мен. Не съм забравил, че на теб дължа живота си.

Царкинята мълчеше. Тя, която беше толкова смела, сега стоеше бледа и нерешителна.

— Защо не говориш? — попита Тезей. — Преди да се мръкне, трябва да бъда на кораба и да замина.

Крино се беше свлякла в нозете на господарката си и плачеше. От радост ли? От тъга ли?

Хари застанал до Тезей, беше нетърпелив, бързаше да отидат на пристанището. Нали големият му приятел беше обещал, че ще го вземе със себе си!

— И тъй? — отново запита Тезей. — Каква отплата искаш от мен, царкиньо?

Тогава Ариадна вдигна глава и го погледна право в очите.

— Вземи ме със себе си! — промълви тя.

Тезей сграбчи ръката й.

— По-голяма отплата от тази не искам! — каза той. — Ела!

— Когато се мръкне, ще се измъкна скришом и ще дойда на кораба ти. Чакай ме.

— Царице моя — изрече Тезей, — добре си дошла!

И й целуна ръка.

— Оставям те на Хари — каза той. — Елате заедно, той ще ти помогне, ако се наложи. Добра среща!

Тезей си тръгна, като просто летеше от радост. Хвърли последен поглед на двореца, на дворовете му, терасите, кулите, складовете, работилниците, на съкровищата от блага — делвите бяха пълни с вино, олио, жито, маслини. Каменните ковчези долу под земята бяха пълни със златни пръстени, гривни, обеци и скъпи тъкани…

— Добра среща — прошепна той, като махна с ръка. — С помощта на Атина още това лято отново ще се срещнем!

Пое по пътя за пристанището, като кроеше големи планове в ума си.

„Тази империя, критската — мислеше си той, — направи каквото можа. Велики дела! Издигна градове по всички краища на земята, завладя с корабите си и с търговията си целия свят. Даде велики майстори, построи блестящи дворци, покри с великолепни рисунки стените, създаде велика цивилизация. Но сега вече изветря. Не може да даде нищо повече. Пречи и на нас, новите царства да напреднем, да извършим и ние велики дела. Пречи на духа да мине. Трябва да бъде унищожена! Аз с помощта на богиня Атина ще я разгромя!“

Това си мислеше гордият младеж и се спускаше бързо към пристанището. Щом зърна морето, той си пое дълбоко дъх.

— О, море! — промълви той. — О, родино!

Завари другарите си на кораба. Всички седяха на палубата, заклали бяха две агнета, купили бяха две стомни с вино от пивницата и сега седяха радостни, ядяха и пиеха, и пееха.

Пееха за избавлението си, пееха за завръщането си в любимата родина, възпяваха юначеството на Тезей.

— Е, да ви е сладко! — извика им Тезей. — И аз съм гладен!

От сутринта не беше ял нищо и сега изведнъж усети силен глад.

— Добре дошъл! — извикаха радостно другарите му, станаха и го поставиха да седне в средата.

Наляха му чаша вино.

— За ваше здраве! — каза Тезей, като вдигна високо чашата си. — И успешно завръщане в родината!