Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. — Добавяне

LXXXIV

Дворецът горя през цялата нощ. Варварите бяха спасили няколко делви с вино, лежаха в тъмнината край реката и пиеха. Бяха заклали и всички говеда в оборите на двореца, отмъкнали бяха хляба от пещите, гладни бяха и ядяха. Изпратиха и на жените си вино, хляб и месо, там на корабите, да се наядат, че и те бяха гладни.

На разсъмване се разрази силна буря. Постепенно огънят угасна. Няколко стени все още стърчаха, целите почернели от дима.

Тезей взе със себе си Хари и двамата навлязоха в развалините. Мълчаха. Гледаха отчаяни страшното опустошение. Плочите на пода се бяха сгърчили от горещината на огъня, бяха се сгърчили като сухи есенни листа.

Всичките кипарисови колони бяха станали на пепел, останали бяха само каменните им поставки, на които се опираха. Няколко стенописа не бяха засегнати. Един млад княз с царска корона и дълги пера на главата. Изрисувани яребици, които си играеха… Делфини, които плуваха в синята вода… Едно синьо момче, което носеше кошница и береше бели цветя сред една градина… Един бик, вързан за маслиново дърво.

Непокътнати бяха останали и много високи делви, почернели и те от дима. Навред беше пълно с хиляди късчета от красиви глинени вази, изписани с линии, октоподи, бикове, странни раковини…

На една стена видяха още една рисунка: девойка с големи очи, с начервени устни, с къдрави коси и с фльонга, вързана отзад на гърба. Окачила беше едната си ръкавица на пояса, а другата беше поставила до себе си върху едно столче…

„Колко прилича на Федра — помисли си Тезей. — На Федра, на жена ми…“

Тук-там прекрачваха обгорени човешки скелети. Един старец още притискаше здраво връз гърдите си купчинка глинени плочки със сметки. По-нататък една овъглена жена беше прегърнала красива глинена ваза, навярно в нея бе държала всичките си златни накити, но не бе сварила да избяга. В дъното на вазата сега имаше голяма буца злато от стопилите се пръстени и обеци.

Сред пепелта се валяха двойни бронзови секири, малки глинени статуетки. Блестящата шахматна дъска на царя със скъпоценните украшения беше паднала от горния етаж сред делвите.

— Плачеш ли, Хари?

Тезей неочаквано чу, че приятелят му плаче.

— Прощавай, царю — каза младежът. — Ще може ли някога човекът да създаде такива прекрасни неща? Толкова години живях в двореца и им се любувах, а сега… Пепел!

Тезей не отговори. И неговото сърце страдаше, но той се сдържаше. Вярваше в човека. Един ден и той щеше да издигне такива дворци и дори по-хубави!

— Да вървим! — каза той. — Да отидем да подишаме малко чист въздух, да ни олекне на сърцата.

Излязоха навън, спуснаха се към брега на реката.

Проснали се на земята, варварите сега спяха дълбоко. Уморили се бяха толкова дни по морето, уморили се бяха да воюват и да убиват, наяли се бяха хубаво, напили се бяха хубаво и сега, изтегнати по гръб, скръстили ръце, си отдъхваха потънали в сън.

— Погледни ги — каза Тезей. — Погледни ги, Хари. Спокойни са, усмихват се в съня си като труженици, които са си свършили работата.

Върнаха се при Федра. Тя също се беше изтегнала на плочите, опряла глава на една каменна колона и спеше. До нея старият й баща сега плачеше. Сякаш беше дошъл на себе си, сякаш беше осъзнал, че всичко това, което виждаше, не беше сън… Гледаше пепелищата на двореца си и сълзите му се стичаха по повехналите бузи.

Тезей го съжали. Коленичи до него.

— Тате — каза той тихо и хвана ръката му, — не плачи. Ще построим други дворци.

Ала старецът само поклати плешивата си глава и не отвърна нищо.

Дойде ковачът, бащата на Хари. Беше сварил да пренесе с неколцина роби всичкото желязо, което се намираше в подземията на двореца. Беше го струпал в един ъгъл на двора и сега беше много доволен.

— Успях да спася и старите си инструменти — каза той. — Ще ги отнеса на кораба.

И тръгна да потърси някоя кола, за да ги натовари на нея.

На небето се появи цяло ято гарвани. Бяха подушили човешки лешове и бързаха да довтасат. Закръжиха над двореца, като грачеха, и изведнъж се спуснаха сред топлите още развалини.

Градът се беше стаил долу изплашен. Неколцина юначаги се опитаха да окажат съпротива, но скоро се спотаиха. Видяха, че няма спасение.

Седнал до спящата Федра, потънал в мисли, Тезей гледаше белия дим, който се виеше над двореца.

„Изпълних дълга си — казваше си той, — срутих старото, сега трябва да положа основите на новото. Тежко му и горко на онзи, който само руши! Трябва да се върна в родината и да заработя! Делото на войната свърши, сега започва трудното, богатото дело на мира…“