Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (2)

II

Изведнъж царкинята се стресна. В опустелия, облян от слънце двор се появи един младеж. Беше около двайсетгодишен, строен, с кестеняви коси, вързани със златна панделка, препасан стегнато с червен пояс, на който висеше къса широка кама със златна гравирана дръжка.

— Ето го пак! Ето го пак! — прошепна Ариадна и за миг се извърна да види дали сестра й Федра спи.

— Слава богу! — произнесе тя тихо. — Слава богу, спи…

Младежът вървеше спокойно по огромния двор, оглеждаше всичко внимателно, сякаш искаше да го запечата в паметта си, да не го забрави. Взираше се бавно, старателно в стълбите, в тесните коридори, вдигаше глава и разглеждаше трите етажа на двореца, прозорците му, балконите, терасите… Едно по едно, сякаш ги записваше дълбоко в ума си…

„Не бива да забравя нищо… Нищо! Нищо!“ — мислеше си той и впиваше поглед в целия огромен, сега стихнал дворец.

А Ариадна, надвесена през прозореца, отново смръщи витите си вежди.

„Кой ли е той? Кой ли е той? — мислеше си тя. — Вече от три дни обикаля из двореца… По облеклото му се вижда, че е чужденец… Снове насам-натам по цял ден, говори, не иска нищо, гледа. Нищо друго не прави, само гледа! Голямо съмнение мъчи душата ми… А свирепият Малис, началникът на дворцовата стража, го следва скришом и го дебне… Ах, ето го!“

Иззад една колона се подаде бавно лукава мутра с обръснати мустаци, с малки черни очи, с остра брадичка. Човекът беше гол до кръста, на пояса му висеше малък железен меч.

Беше впил такъв свиреп поглед в младежа, като че ли всеки миг щеше да се нахвърли върху него и да го повали!

— О, Майко — промълви ужасена Ариадна, — о, Велика Богиньо, простри ръката си и го закриляй! Не позволявай на Малис да го убие!

Младежът беше вече прекосил двора, спусна се по стъпалата на театъра и закрачи по широкия, застлан с плочи път, който водеше към изхода на двореца. Малис го следваше, като пристъпяше тихо, приведен като дива котка, когато дебне някоя птица.

— Къде ли отива? — отново прошепна царкинята и сърцето й заби силно. — Ще слезе на пристанището и ще си замине!

Гласът й трепереше. За миг й се дощя да извика: „Малис, хвани го, не го оставяй да си отиде!“.

Но се сдържа.

„Царкиня съм — каза си тя. — Трябва да сдържам поривите си. Лицето ми трябва да бъде безизразно, спокойно, никой да не може да отгатне какво мисля.“

Разпери отново ветрилото и започна да си вее. От челото й изведнъж беше почнала да се стича пот и да размазва червилото, което си беше сложила на бузите.

Слънцето жареше, щурците отвъд в маслиновите дръвчета цвъртяха, селяните се бяха заловили отново за работа. Духаше лек ветрец, веячите, стиснали дървените си вили, подхвърляха сламата и житото, вятърът отнасяше настрани плявата и зърното падаше и се трупаше в краката им.

„Горките селяни, колко работят! — помисли си царкинята. — Работят като роби през цялата година. Те орат нивите, те сеят, те жънат, те веят и тогава идват дворцовите стражи, прибират им зърното и го изсипват в големите ни царски делви. Не е справедливо! Не е справедливо! Какво им остава? Сламата!“