Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (51)

LI

— Господарке! Господарке!

Ариадна още спеше. Наближаваше вече краят на зимата, дните ставаха по-големи, бадемите бяха цъфнали и въздухът благоухаеше. Напролет сънят е много сладък и царкинята още спеше.

Крино се надвеси връз нея.

— Господарке! Господарке! — произнесе тя отново, като сниши сега глас.

Но царкинята, изглежда, сънуваше, защото по цялото й лице се бе разляла мила усмивка.

Косите й бяха разпилени върху бялата възглавница, челото й блестеше под бледата светлина, която влизаше през затворения прозорец.

Царкинята сънуваше, че пътува, че е застанала на носа на бърз кораб като горгона и вятърът развява косите й, а морето се пени и се разтваря в широка бразда пред нея, за да премине.

Нищо друго не сънуваше — море, кораб, свеж вятър. И лицето й сияеше, сякаш наистина го облъхваше морският вятър.

Крино държеше в ръка малък папирусов свитък, докосна леко господарката си по рамото.

Царкинята изведнъж се сепна, отвори очи, видя Крино и се усмихна.

— Ах — въздъхна тя, — прекъсна ми съня… Уж пътувах…

Крино се засмя.

— Кой знае, господарке… Сънят може да стане действителност… Чети! — каза й тя и й подаде писмото.

— От Хари ли е? — възкликна Ариадна.

— Не е само от Хари, не е само от Хари — отвърна девойката и се усмихна.

Ариадна разгъна папируса и започна да чете:

„Аз, Хари,

син на Аристид ковача,

пиша на сестричката си Крино.

Крино, Крино, сестричке моя, откъде да захвана и какво по-напред да ти кажа? Всичко ми се струва като сън. И най-напред ще ти кажа нещо, най-важното: намерих баща ни! А вече как го открих, това ще ти кажа, като се видим, защото, струва ми се, Крино, че скоро ще се видим.

После още едно важно нещо: открих и красивия младеж, който дойде през лятото в двореца, помниш го. Беше прекрасен, висок с кестеняви къдрави коси и имаше бенка на бузата си. И веднъж привечер го доведох при царкинята, за да го види…“.

Ариадна спря да чете, изглеждаше много развълнувана. Гласът й секна.

— Крино — каза тя, — донеси ми чаша вода. Не знам какво ми стана, та гласът ми спадна… Изглежда, че съм настинала…

Крино изтича, наля вода в една златна чаша, господарката й пийна малко, посъвзе се.

— Чети, чети по-нататък — каза й Крино, — ще видиш…

Царкинята се наведе отново връз папируса, зачете:

„И знаеш ли, Крино, кой беше този красив чужденец? Хайде отгатни! Синът, единственият син на атинския цар!“.

Крино се засмя.

— Горкият Хари — каза тя, — мисли, че ние не знаем това…

Ала Ариадна беше изцяло погълната от писмото. Продължи да чете:

„Просто не мога да ти кажа колко е добър, колко е справедлив! Обзел ме е обаче един страх и този страх нараства с наближаването на пролетта. Царският син Тезей — така се казва — иска да дойде в Крит заедно със седемте младежи… Треперя, като си помисля за това. Ами ако Минотавърът го изяде?“

Писмото падна от ръцете на Ариадна.

— Какво ти е, господарке? — попита я разтревожено Крино.

— Нищо… нищо…

— Не се безпокой, царят на Атина няма да позволи синът му да се изложи на опасност.

— Ама ако той иска? Ако самият той иска? — възкликна царкинята с треперещи устни.

— Кой да иска, Тезей ли?

— Да.

— Но защо? Защо?

— За да избави родината си от тази страшна робия. За да спаси младежите и девойките, дето ги изпращат всяка година, за да ги разкъса Минотавърът.

— Ами че много е опасно да се пребори с този звяр!

— Тъкмо затова иска да се пребори с него! — отвърна Ариадна. — Не разбираш ли това? Ето това ще рече герой: да виждаш опасността и все пак да се хвърляш безстрашно срещу нея! Трябва да му пиша — промълви тя и скочи от леглото си, — трябва да му пиша…

Закрачи неспокойно напред-назад из стаята си. Задушаваше се.

— Отвори прозореца! — каза тя на Крино.

Крино отвори прозореца, слънцето влезе в стаята. Ариадна се приближи, погледна навън.

Небето беше синьо, нямаше нито едно облаче. Първите лястовички бяха вече дошли и се стрелкаха из въздуха, като чуруликаха радостно. Долу в градината няколко дървета бяха разцъфтели.

— Ах! — въздъхна царкинята. — Дойде пролетта!

Помисли си, че след няколко дни на хоризонта щеше да се появи зловещия кораб с черни платна, който докарваше седемте младежи и седемте девойки — храна за Минотавъра.

„Ами ако и Тезей дойде с тях? Боже мой!“

Царкинята въздъхна отново.

— Затвори прозореца! — каза тя. — Не искам да гледам пролетта!

Крино затвори прозореца и се сви в ъгъла. Не смееше вече да проговори, гледаше как господарката й крачеше умислена напред, назад.

— Крино — каза най-сетне царкинята, — къде е Икар?

— Навярно работи при баща си.

— Върви да го повикаш!

Крино изхвърча като стрела. Царкинята стоеше неподвижно, скръстила ръце върху голата си гръд.

Изведнъж зърна малката статуетка на богинята в нишата на стената. Сърцето й заби радостно.

— Велика Богиньо — промълви тя, — не го пускай да дойде! А ако дойде, помогни ми да го спася!

Вратата се отвори, влезе Крино, а след нея и Икар.

— На твоите заповеди, царкиньо! — каза младежът и се поклони.

— Икаре — каза царкинята, — иди веднага на пристанището и попитай дали има кораб, който се готви да замине на север. И веднага се върни да ми кажеш.

— На север ли? — възкликна Икар. — Кой север по-точно, царкиньо?

Ариадна се поколеба, сякаш не искаше да разкрие тайната си. Но накрая произнесе с тих глас:

— Към Атина.

Икар тръгна тичешком.

— Мислиш ли, че ще сваря, Крино? — попита Ариадна робинята си. — Мислиш ли, че ще сваря?

— За да направиш какво, господарке?

— Да му пиша… Да му пиша да не идва.

И без да дочака отговора на Крино, Ариадна седна на едно ниско столче и започна да пише.

— Застани на вратата! — нареди тя на Крино. — И не пускай никого да влезе тук!

Преданата робиня застана на вратата. Наблюдаваше коридора надясно и наляво. Робините влизаха и излизаха от съседните стаи и носеха утринната закуска на господарките си. Федра, загърната в снежнобяла мъхеста роба, излизаше от банята. Мина пред Крино.

— Събуди ли се господарката ти? — попита я тя.

— Събуди се, царкиньо!

— Какво прави?

— Облича се.

— Кажи й, че след малко ще дойда да я видя — каза Федра и влезе в стаята си.

— Колко е красива, колко е красива! — прошепна Крино. — Моята господарка не е толкова красива… Но е по-добра!

Минаха десетина минути. Крино, застанала пред вратата, наблюдаваше. Изведнъж съседната врата се отвори, Федра излезе.

Крино се втурна в стаята.

— Господарке — извика тя. — Федра!

Ариадна скочи, отвори едно чекмедже, скри бързо писмото, взе огледалото и се престори, че оправя косата си.

Федра влезе, беше весела.

— Сънливке! — извика й тя. — Още ли не си се облякла? А пък аз ти нося важни новини…

— Какви новини? — попита равнодушно Ариадна.

Новините на Федра никак не я интересуваха. Навярно щеше да й разправи пак за някой нов тоалет, който си беше ушила, или за някой нов модел шапка, който беше измислила.

— Пролетта дойде! — каза тържествено Федра.

— Знам — отвърна Ариадна. — Това ли е новината ти? Че е дошла пролетта ли?

— Но заедно с пролетта знаеш ли и кои идват?

— Лястовиците… — отговори Ариадна, която нетърпеливо чакаше сестра й да си отиде, за да довърши писмото си.

— Да, четиринадесетте лястовички! — каза Федра и се засмя. — Знаеш ли кои са те?

Ариадна погледна сестра си.

— Знам — каза тя. — Дивашки обичай, които ни позори!

Федра се засмя.

— Но не съм ти казала още най-важното! — изрече тя. — То е тайна. Научих го снощи от баща ни. Имаше настроение, победил беше пак сънотълкувателя на шах и беше доволен. И ми каза значи, че тази година кой, мислиш, ще бъде един от седемте младежи?

Сърцето на Ариадна замря. Тя се извърна, погледна сестра си.

— Кой? — попита тя. — Кой?

— Самият син на царя на Атина!

Ариадна се опря на леглото си. Беше станала восъчнобледа.

— Какво ти е? — попита я Федра и я обгърна през кръста. — Трепериш.

— Нищо… нищо… — промълви Ариадна. — За миг ми се зави свят… Така ми става всяка пролет.

Крино взе розова вода, накваси ръцете и слепоочията на господарката си.

— Да не би да си сънувала нещо лошо? — попита Федра.

— Не… не…

— Да не би някой да те е урочасал? Ще ти изпратя нашия врач да ти побае.

— Не… не… Нищо ми няма — каза Ариадна, взе отново огледалото и се престори, че се реше.

— Аз си тръгвам — каза Федра. — Чакам шивачката си… Със здраве, сестричке моя!

Целуна Ариадна и бързо си тръгна.

Ариадна захвърли огледалото, извърна се към Крино.

— Видя ли? — извика тя. — Видя ли? Иде, за да го изяде Минотавърът!

— Иде, за да се пребори с Минотавъра… — отговори Крино.

— Досега никой, влязъл веднъж в Лабиринта, не е успял да излезе жив оттам!

Крино коленичи, обгърна нозете на царкинята.

— Господарке — промълви тя, — помогни му!

— Как?

— Не знам. Помогни му!

Ариадна поклати глава.

— Как да му помогна? Как да му помогна? — повтаряше отчаяно тя.

На вратата се почука съвсем леко. Крино изтича, пред нея стоеше запъхтян от тичане Икар.

Ариадна пристъпи към младежа.

— И тъй, какво? — запита го тя.

— Царкиньо — отвърна младежът, — царкиньо, корабът с черните платна се появи!