Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (4)

IV

Оттатък, на харманите, селяните, прави, смълчани гледаха сега как дворцовите роби напипваха житото в чували и го отнасяха в необятните дворцови хранилища под съпровод на въоръжена охрана.

Младежът седна под сянката, която олтарът хвърляше. Избърса потта, която се стичаше по лицето му, пъхна ножа в ножницата и се усмихна.

— Богиня Атина е с мен — прошепна той. — Велика е целта ми, много е трудна, но ще успея!

Беше се поуморил, затвори очи, сянката на олтара разхлаждаше лицето и гърдите му, останалата част от тялото му беше изтегната на слънце.

— Да поспя малко — каза си той, — тук до олтара не ме заплашва никаква опасност.

И скоро сладко заспа. И засънува. Далеч, отвъд морските талази, в родината му младежи и девойки плачеха край брега, целуваха му ръцете, качиха го на кораб и му завикаха:

„На добър час! На добър час! Спаси ни!“

А след това всичко изчезна в съня и само морето се разстилаше съвсем синьо и по него подскачаха и играеха четиринадесет делфина…

— Ей, момко! Не чуваш ли? Събуди се!

Разнесе се някакъв глас, сънят изчезна и младежът отвори очи. Едно около дванайсетгодишно момче стоеше пред него и му се усмихваше.

— Хайде, събуди се! Събуди се! — каза му то отново и го хвана за ръка.

— Какво искаш? — попита младежът и изгледа с любопитство детето. То носеше жълта извезана дреха на кръста си, а на десния си крак имаше бронзова халка.

— Ставай — каза момчето с по-мек глас. — Да вървим!

— Къде?

— Не питай! Ще видиш… Хайде, по-бързо.

Младежът не се помръдна.

— За твое добро е… — продължи момчето. — Последвай ме!

— Не отивам никъде! — каза младежът и вдигна високо глава.

Момчето се усмихна.

— Страх ли те е? — попита го то.

Младежът скочи прав. Хвана го срам.

— Да вървим! — каза той.

Момчето тръгна напред. Минаха през голямата външна врата, навлязоха в коридорите. Тук беше много сенчесто, прохладно, въздухът беше изпълнен със странни ухания. Минаха през първия коридор, изкачиха се по широка дървена стълба, стигнаха на първия етаж.

Светлината падаше отвисоко, през едно четвъртито прозорче. Всички стени, и отдясно, и отляво, бяха изписани. Под меката светлина младежът различаваше нарисувани морета и плуващи делфини, и риби, които летяха от вълна на вълна.

Пред едно прозорче с бронзова решетка момчето се спря. Повдигна се на пръсти, погледна.

— Какво има? — попита младежът и се приближи.

— Шт! — прошепна момчето и постави пръст върху устните си. — Погледни!

Младежът погледна през прозорчето с бронзовата решетка. Един старец седеше приведен и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

— Затворник ли е? — попита тихо младежът.

— Това е Дедал! — отвърна шепнешком момчето. — Той има син Икар, приятел ми е…

— Дедал ли? Кой Дедал?

— Този, който построи новите подземия… Царят го е затворил тук и не го пуска да си отиде!

— Защо?

— Да вървим… — каза момчето. — Да не ни чуе.

Повървяха малко и тогава момчето се приближи до младежа.

— Не го пуска да си отиде, за да не издаде тайната…

— Каква тайна?

Момчето се поколеба за миг. Но накрая отвори уста.

— На Лабиринта…

Младежът потръпна, но се сдържа.

— На Лабиринта ли? — попита той, като се престори на изненадан.

— Не си ли чувал никога за Лабиринта? — попита момчето и опули изумено очи.

— Не. Аз съм от много далечен град. Откъде да знам?

— Там, където се намира…

Сниши изплашено глас.

— … Минотавърът! — прошепна то с треперещи устни.

Младежът не продума нищо. Стаи дъх. Ламтеше да чуе всичко, но се сдържа. „Нека не породя съмнения… — помисли си той. — Едно малко невнимание и съм загубен.“

Момчето се престраши.

— Минотавърът — прошепна то, като се огледа. — Ужасното чудовище, на което му докарват всяка година от Атина седем младежи и седем девойки и ги изяжда.

— Дочух нещо такова… — каза младежът уж безразлично. Но се задушаваше от вълнение.

— Дочул си нещо такова ли?! — изрече момчето и сякаш се ядоса. — Ами че целият свят гърми за…

Поколеба се за миг. Огледа се отново, да не би някой да го чуе.

— … тази неправда! — добави то толкова тихо, че гласът му едва се чу.

Младежът се спря.

— Неправда ли? — прошепна той и докосна момчето по рамото. — И това го казваш ти, ти, който си критянин?

— Не съм критянин — отвърна тихо момчето.

И след малко добави гордо:

— Атинянин съм!

— Атинянин ли?! Атинянин! — възкликна младежът с треперещ глас.

— Какво ти стана? — каза учудено момчето. — Ръката ти трепери.

Младежът се овладя. И изрече равнодушно:

— Прощавай… Много съм чувал за Атина, но никога не съм ходил там. И за първи път виждам атинянин… Затова за миг се развълнувах.

И след малко добави:

— Но как така си попаднал тук?

— Баща ми дошъл тук от Атина и работел с Дедал. Медникар е. И тук се оженил… Тук съм роден, но кръвта ми е атинска…

— Ами защо не се върнеш в Атина? Не щеш ли?

— Искам, но не мога. Царят не пуска баща ми да си отиде.

— Защо?

— Защото работи долу в подземията… Тайна е…

— Какво работи? Каква тайна?

— Желязото!

То произнесе думата „желязо“ и гласът му секна от уплаха.

Младежът погали нежно детето по косата.

— Как се казваш? — попита го той.

— Хари — отвърна момчето.

— Хари — каза младежът, — имам ти доверие. Заведи ме, където искаш. Имам ти доверие.

Малкият се изчерви.

— Благодаря — прошепна той.

Озоваха се пред друго стълбище, изкачиха се на втория етаж. На входа черни стражи изскочиха от полумрака. На ушите си имаха златни обеци, а дебелите им тъмносини устни бяха провиснали. Бялото на очите им проблясваше в тъмното.

Изскочиха със свирепо изражение, но когато видяха Хари, се успокоиха. Очевидно, познаваха го, защото се отдръпнаха, за да мине.

Въздухът тук ухаеше още по-силно, а зад затворените врати се чуваха тънки гласове, смях и звънтящи гривни. Стените и тук бяха покрити с прекрасни рисунки — жени, които танцуват с разпуснати коси, девойки, които принасят в жертва на боговете бели гълъби и зелени папагали. Едно синьо момче бере бели цветя, шафрани, приведено сред цъфнала градина…

Младежът се спря.

— Къде ме водиш? — попита той момчето.

Хари се усмихна.

— При Ариадна — каза той тихо.

— Коя Ариадна?

— Царската дъщеря.

— За какво ме вика?

— Не знам. Сестра ми Крино й прислужва. Нейна робиня е… Казала на сестра ми да те повика… А сестра ми каза на мен…

— За какво ме вика? — попита отново младежът.

Хари вдигна рамене.

— Не знам… Тя е странна, упорита, върши каквото си ще… Да не отвърнеш с „не“ на каквото ти каже, защото си загубен.

Младежът не продума нищо.

„Богиня Атина е с мен“ — помисли си отново той и ускори крачка.

Изведнъж момчето се спря пред една ниска вратичка, изписана с високи снежнобели лилии.

— Тук! — каза то тихо. — Почукай! Аз ще стоя отвън да те чакам. Добър успех!