Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (43)

XLIII

Царят беше още на масата и ядеше. Четирима роби му прислужваха. Първият донасяше до вратата на залата ястията, вторият ги поемаше и ги поставяше пред царя, третият опитваше първи яденетата, да не би да са отровни, а четвъртият пълнеше с вино златната царска чаша.

Щом стражите отвориха вратата и възвестиха за капитан Кафисос, царят направи знак да му донесат златния леген, за да си измие ръцете — не му се ядеше повече, бързаше. Изми припряно ръцете и устата си, поля дланите си с розова вода, за да благоухаят, извърна се към двамата стражи, които, застанали мирно, очакваха заповедите му.

— Да дойде! — каза той.

Обърна се към робите.

— Оставете ни сами! — заповяда той.

Капитан Кафисос влезе с радостно изражение.

— Царю — каза той, — прекланям се пред милостта ти!

— Добре дошъл, капитан Кафисос! — отвърна царят. — Ако съдя по вида ти, носиш добри новини.

— Възможно най-добрите, царю! — отговори хитрият капитан. — Струва ми се, че намерих начин да спасим клетия ковач, когото твое царствие толкова обича.

Царят поизкриви мутрата си. „Да, да, обичам го — каза си той, — както вълкът обича агнето. Да го сграбча в ноктите си, та да му покажа аз!“

— И тъй? — извика той високо. — Слушам те, драги капитан Кафисос.

— Царю мой честити — подхвана капитанът, — от сведенията, които успях да събера за пирата, дето дойде в двореца ти и отвлече горкия ковач, разбрах, че е от Кипър. Кипърците, царю, имат голяма изгода да не обработваме желязото, защото в такъв случай никой няма да купува медта от техните рудници и тогава какво ще правят те? Други големи доходи нямат, а пък ние сме най-добрите им клиенти. Така че имат изгода да не ни оставят да използуваме желязото.

Царят изблещи очи.

— Това не ми дойде наум! — произнесе той с възхищение. — Хвала ти, капитан Кафисос! Умът ти сече като наточена брадва. Прав си! Сега разбрах: отвлякоха ни ковача, не за да се научат и други народи как да обработват желязото, а тъкмо обратното, за да не позволят на никой да се научи на това! И по този начин да продават медта си. Така е, така е!

Капитан Кафисос се усмихна. Добре я беше докарал дотук, хвана се на въдицата царят, клъвна като глупава риба.

— Ами че тогава — каза царят след кратко мълчание, — ами че тогава клетият ни ковач е в опасност! Ще го убият!

Хитрият капитан поклати глава и се направи на отчаян.

— Навярно са го убили вече… — промълви той и се престори, че избърсва сълза от очите си.

— Добре! — изрече царят раздразнено. — Зарежи сълзите и ми кажи отиде ли в Кипър? Откри ли нещо? Това, което каза дотук, е правилно, да видим по-нататък!

— Царю — отвърна Кафисос, — знаеш, че пътувам редовно към този край и познавам много добре Кипър — велможите му, търговците и народа му. Имам много приятели там и щом получих заповедта ти, веднага вдигнах платната и потеглих към Кипър. Вятърът беше попътен и за няколко дни с помощта на Великата Богиня и на твоето благоволение, царю, стигнах в красивия остров Кипър. Побързаха приятелите ми да ме посрещнат с „добре дошъл“, дойдоха и търговците и ме отведоха в складовете си да видя медта, която бяха натрупали, и да ми я продадат. Но аз си имах свой план. Разгледах медта и поклатих глава.

— Какво да я правим медта вече? — казах пренебрежително аз. — Сега ние в Крит имаме желязо и от него правим оръжията си. Дойдох само да се видя с приятелите си и да се сбогувам с тях, няма да работя вече с Кипър. Ще започна нови пътешествия към север, за да донасям в Крит новия всемогъщ метал — желязото!

Щом чуха тези думи, приятелите ми пребледняха като восък. Разотидоха се отчаяни. Погледнах наоколо — никой! Беше останал само един големец, който притежава най-богатите медни рудници. Гледаше ме и се усмихваше иронично.

— Ела — каза ми той, — в дома ми да хапнем и да си поприказваме. Искам да ти кажа нещо!

Отидохме в разкошния му дом. Медните му врати блестяха и дори плочите на двора бяха от мед. Всеки ден робите ги лъскаха и цялата къща светеше като позлатена. Седнахме, ядохме, пихме, накрая големецът вдигна златната си чаша и каза:

— Е, приятелю капитан Кафисос, всички тези неща, дето ни ги каза за желязото, страшно изплашиха горките търговци. Аз обаче не се боя. Ще минат още много години и аз все тъй ще ви продавам медта си, кълна ти се! Дълги години още корабите ви ще идват в Кипър и ще товарят мед!

При тези думи аз се усмихнах подигравателно.

— Не се подсмивай — продължи големецът, — знам какво говоря. Искаш ли да ти кажа тайната си?

— Казвай!

— Имате желязо, но нямате… ковачи!

— Имаме — отвърнах аз гордо. — И дори имаме един, който е най-добрият майстор в целия свят!

— Кой е той?

— Аристид!

Големецът прихна да се смее.

— Колко време, откакто те няма в Крит, капитан Кафисос? — попита ме той.

— О, от много месеци! — отвърнах нарочно така аз.

— Е, тогава нищо не знаеш… Имахте, имахте… но вече нямате вашия Аристид!

— Какво! — извиках аз и се престорих на уплашен. — Имахме ли? Да не е умрял?

Големецът отново избухна в смях.

— Не знам… — каза той. — Не знам какво стана с него… Само това знам със сигурност, не е вече в Крит!

— Пирати ли са го отвлекли?

— Не знам, ти казвам, не знам… Не ме питай! Може и да са го отвлекли, може и да са го убили… Полека-лека същото ще си изпатят и всички други ковачи, които ще си доведете… За твое добро ти казвам, капитан Кафисос, изкупи медта, която имам в складовете си, и си заминавай! Ще ти я продам евтино, та и ти да спечелиш нещо.

Това ми каза големецът. Навярно знаеше повече, но както и да се мъчих, не можах да му изкопча нищо друго от устата. Напразно му пълнех час по час чашата — нищо! Но и това, което бях научил, ми се стори много важно, царю, и побързах да се върна, за да ти го съобщя!

Царят слушаше замислен. Разбира се, важни бяха новините, но той очакваше още по-добри. Капитан Кафисос видя недоволството му и започна отново да говори, за да го разведри.

— Важни са новините, царю, защото сега узнахме, че ковачът не е избягал, за да предаде тайната на други народи, отвлекли са го и по никакъв начин вече няма да му позволят да обработва желязото или да научи други да го обработват.

Хитрият моряк въздъхна.

— Само че има опасност любимият ти ковач, царю, да бъде убит.

Царят мислеше, мислеше, не знаеше какво да стори. Нямаше никакво желание да се вдигне да воюва с Кипър. По-добре беше да намери друг ковач и да го пази още по-грижливо.

„За щастие — мислеше си той, — поне не е това, от което се боях. Не са го отвлекли враговете ми, за да се научат и те да изработват железни оръжия.“

— Добре — каза той високо, — благодаря ти, капитан Кафисос, успя да постигнеш нещо. Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако беше довел любимия ми ковач, но все пак и тези сведения, които ми донесе, засега стигат. Върви си и когато се уверя, че всички тези неща, които ми каза, са верни, ще ти се отплатя за труда!

Капитанът вдигна ръце, поздрави и излезе през вратата заднишком, с лице към царя.

Но пред царската врата го чакаше Икар. Беше си наумил да научи какво е станало. Щом капитанът се появи, Икар изтича при него.

— Добре дошъл, капитан Кафисос! — каза му той. — Аз съм Икар, приятелят на Хари.

Капитанът не можеше да се прави повече, че не го познава.

— Върви навън под маслината, където седеше — каза му припряно той, — върви, ще дойда при теб!

Икар разбра, че щеше да му каже нещо важно, и побърза към маслината. Седна на сянка и зачака.

След малко се появи и капитан Кафисос, извърна се, направи знак на Икар да го последва. Икар с престорено безразличие стана и тръгна след капитана към пристанището.

Капитанът скочи на кораба си и приседна на кърмата, скоро пристигна и Икар.

— Добре дошъл, мили ми Икаре! — каза капитанът и стисна сърдечно ръката на нашия приятел. — Къде е Хари? Защо не е с теб?

— Хари не е вече в Крит — отвърна Икар. — Замина.

— Замина ли?!

— Царят го изгони.

И Икар започна да разказва на капитана подробно какво бе станало.

— Но сега — продължи радостно Икар, — сега научихме къде се намира.

— Къде?

— В Атина.

— Откъде знаеш това?

— Получихме писмо.

И отново започна да разправя как бе получил писмото и как го бе прочел на царкинята и на Крино, и какво пишеше в него.

Капитан Кафисос потриваше крайно радостен ръце.

„Хубаво изиграх царя! — мислеше си той. — Сега ще изпраща всичките си кораби в Кипър.“

— Защо се усмихваш, капитане? — попита Икар.

Но хитрият капитан не пожела да разкрие тайната си.

— Нещо ми дойде наум — отвърна той — и затова се засмях.

Потупа Икар по рамото.

— Поздрави Крино от мен — каза той, — ето, донесох й един малък подарък от Кипър!

Слезе в трюма, отвори един сандък и извади тънък като паяжина воал с чудесна везба.

— Да го носи — каза той, — и да ме помни.

Хвана отново Икар за ръката.

— Върви си сега, дете мое — добави той, — за да не ни видят, че си говорим двамата. И чуй добре това, което ще ти кажа: всичко ще завърши благополучно! Чуваш ли? Така кажи и на Крино: всичко ще завърши благополучно!