Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (29)

XXIX

Капитан Цекурас рано-рано вдигна платната и излезе в открито море. Духаше силен вятър, корабът му се мяташе сред вълните, килът скърцаше. Но критяните бяха безстрашни моряци и никоя буря не можеше да ги изплаши. Още от малки деца се научаваха да плуват, качваха се на лодките, теглеха веслата, ставаха юнги на корабите, катереха се по въжетата, възлизаха по мачтите, събираха и разгъваха платната, без въобще да се боят от бурите. Бяха изпълнени с духа на морето и бяха станали най-добрите моряци в целия свят.

Застанал на кея, Кафисос гледаше как корабът на приятеля му се мята сред яростните вълни.

„Не искам да потъне — мислеше си Кафисос, — не, не искам да му се случи нищо лошо на горкия капитан Цекурас. Но искам да се върне с празни ръце, да не намери никого, нито чуждестранния млад благородник, нито скъпия ми Аристид ковача…“

Усмихна се.

„Какъв смях щеше да падне — мислеше си Кафисос, — ако царят беше наредил и на мен да отида да му доведа двамата бегълци! Ще го изиграя така хубаво, че да си го намери хитрата му лисица!“

И наистина, сякаш Кафисос беше предугадил решението на царя. Не беше изминал и час и както си седеше на кърмата на кораба и кърпеше заедно с моряците си платната, ето ти го, пристига един страж от дворцовата охрана.

Спря се на кея срещу кораба на Кафисос. Вдигна ръка.

— Ти ли си капитан Кафисос? — попита той.

— Аз, същият! — отвърна Кафисос. — Какво искаш?

— Царят те вика!

— Мен ли? — извика Кафисос радостно, понеже се догади за какво го викаше. — Мен ли? За какво съм му?

— Не знам. Ставай да вървим!

Кафисос скочи прав. Очите му блестяха.

„Еех, ех! — каза си той. — Постигнах това, което исках. Ще ме прати и мен на лов! Ще се посмеем!“

Препаса хубавия си пояс, обу новите си сандали, нахлузи на мишниците си две големи златни халки, които носеше само на празници, и скочи на кея.

— Да вървим! — каза той на стража.

 

 

Още преди пладне влязоха през голямата северна врата на двореца. Минаха по широкия, застлан с плочи път, отляво остана каменният театър с висока царска ложа, прекосиха големия двор, навлязоха в прохладните заплетени коридори на двореца и се изкачиха в царските покои.

Царят седеше на терасата, над главата му бяха разпънали голям кадифен сенник, за да го пази от слънцето, до него върху украсено със седеф столче имаше голям златен поднос, пълен с грозде и смокини.

Царят седеше умислен и гледаше на север към морето. Изпратил беше досега пет кораба, за да открият двамата бегълци, а този път беше повикал и прочутия капитан Кафисос.

„Знам — мислеше си царят, — че този проклет ковач си беше взел за жена сестрата на Кафисос. Знам, че Кафисос много го обича… Тайната ми полиция знае всичко… Всеки човек, който живее в царството ми, има тук в двореца свое досие, отварям го и вътре в него намирам всички сведения, които са ми необходими. Кой е, какви качества има, какви недостатъци, какво е казал, какво мисли… Всичко! Всичко! Всичко! Прегледах днес досието на Кафисос.“

„Добър капитан, безстрашен, корабът му побира 150 делви, често пътува до Родос, Кипър и Египет. Много е хитър, лесно не можеш нито да го изиграеш, нито да го сплашиш. Обича виното и златото, но е честен и неподкупен.“

Царят се усмихна.

— Добре, добре — прошепна той, — ще видим. Хитър е той, но и аз съм хитър, ще се преборим. Ще видим кой ще победи!

И тъкмо в тоя миг стражът се появи на терасата, дигна високо двете си ръце, отметна назад глава, поздрави.

— Царю, капитан Кафисос! — изрече той и изчезна.

Капитан Кафисос се показа. Малките му черни очички заиграха радостно.

— Покланям се на твое царство! — произнесе той. — На заповедите ти!

Царят вдигна очи, изгледа го внимателно.

„Яко тяло — помисли си той, — много хитри малки очи, високо чело… Изглежда много умен, трябва да се внимава…“

— Добре дошъл, капитан Кафисос! — каза с меден глас царят. — Повиках те, за да ти възложа една важна задача, която те засяга лично!

— Слушам заповедите ти, царю! — отвърна Кафисос, който се мъчеше да скрие усмивката си.

— В моя дворец се случи голяма беда — каза царят с лицемерно изражение, — беда, която е и твоя, капитан Кафисос.

— Всяка твоя беда, царю, е и моя беда. Нима не сме всички твои слуги!

— Имам предвид семейна беда! — обясни старият цар.

Кафисос разбра, но се престори, че не знае нищо.

— Царю — промълви той, — плашиш ме. Моя семейна беда! Не разбирам!

— Ще разбереш веднага, капитан Кафисос! Моят ковач Аристид не беше ли взел за жена сестра ти?

— Така е, царю… За бога, да не би да му се е случило нещо лошо?

— Тук дошъл някакъв свиреп пират, видял го да обикаля по кея, било нощем, сграбчил го, хвърлил го в окови в кораба си и избягал…

Кафисос добре знаеше, че царят изопачава истината, но не каза нищо. Само се престори, че за първи път чува за изчезването на Аристид.

— Отвлекли са Аристид! — възкликна той с нажален глас и плесна отчаян с ръце.

Царят поклати глава и лицемерно въздъхна.

— И съм се замислил за горките му деца — каза той. — Те плачат и ридаят, и сърцето ми се къса.

Кафисос вдигна глава.

— Отмъщение, царю! — извика той. — Отмъщение!

Коварният цар го изгледа внимателно.

„Дали ме заблуждава? — мислеше си той. — За първи път ли чува за това? Нима племенникът му не му е казал нищо? Боя се, че иска да ме изиграе…“

— Капитан Кафисос — изрече най-сетне той, — с радост виждам, че и ти обичаш клетия ковач, както го обичам и самият аз. Представяш ли си какво преживява горкият в ръцете на пиратите, далеч от децата си…

— Отмъщение! Отмъщение, царю! — изкрещя отново хитрият Кафисос.

От очите му бликнаха две сълзи. Царят ги видя и се зарадва.

„Не може да бъде — помисли си той, — не може да бъде да прави всичко това на лъжа! Повярва каквото му казах. Хвана се на въдицата ми!“

— Да, отмъщение! — каза царят. — Затова те повиках. Възлагам ти една голяма задача. Да тръгнеш с кораба си и да откриеш горкият ковач, където и да се намира. И да ми го доведеш!

— Царю — извика Кафисос, който сега видимо истински се радваше, — кълна се, че ще пребродя всички морета, ще сляза на всички суши, ще претърся навред и ще го намеря!

— И ще ми го доведеш! — повтори царят, като наблягаше на всяка сричка.

Сниши глас.

— Ела тук, капитане — каза той, — приближи се. Чуй добре какво ще ти кажа.

— Слушам, царю, казвай.

— В чуждите страни има магьосници, които опиват хората с вълшебни пития. Или пък им дават да изядат един вълшебен плод, наречен лотос. И тогава омагьосаните клетници не искат да се върнат вече в родината си. Забравят и родина, и деца, и всичко и не искат да заминат. Разбра ли?

— Разбрах, царю.

— Може значи и горкият ковач да са го омагьосали и да не иска да се върне вече в Крит. Така че ще ти се противи, но ти не го слушай! Магиите навярно ще са го побъркали и няма да съзнава какво говори. Но ти го грабни насила, вържи го здраво и го метни на кораба си… Чу ли?

— Чувам, царю — отвърна хитрият Кафисос. — Слушам и ще изпълня всяка твоя заповед.

— Напред тогава! Навреме сторено е дважди сторено! Приготви се и утре заминавай! И си опичай ума! Пази добре тайната! Не казвай никому защо заминаваш и къде отиваш!

Кафисос поздрави.

— На добър път! — каза му царят. — И да ми го доведеш!

Кафисос се оттегли с лице към царя. Но тъкмо се готвеше да прекрачи прага, царят вдигна заканително пръст.

— Капитан Кафисос, ако станеш изменник, ще ти отрежа главата!

Кафисос слезе по стълбите, като прекрачваше стъпалата по две наведнъж, излезе в големия двор. За миг понечи да отиде при Хари и да му съобщи голямата вест. Но размисли.

— Не, не — промълви той. — Опичай, си ума, Кафисос, да не направиш някоя глупост, защото си загубен! Струва ми се, че царят се съмнява в мен и е поставил хора да ме следят, да гледат какво правя, да слушат какво говоря. Нужна е голяма хитрост и много съобразителност. По-добре да не се видя с Хари!

Излезе бързо от двореца, пое по пътя за пристанището. Чу стъпки зад себе си, някой идеше.

„Шпионите вече тръгнаха след мен — помисли си той и се усмихна. — Но аз не падам лесно в капана!“

Извърна се. Един негов приятел царедворец тичаше запъхтян подире му.

— Ей, капитан Кафисос! — извика му той. — На пристанището ли отиваш? Чакай да вървим заедно.

Кафисос се спря. Царедворецът, дебело прясно обръснато старче, стигна до него.

— Какво ново? — попита го то. — Защо бързаш толкова много? Задъхах се.

— Трябвам ли ти нещо, скъпи приятелю? — попита го Кафисос.

— А, не, нищо, капитан Кафисос. Ей тъй, само да сме дружина.

Известно време вървяха, без да продумат.

— Я ми кажи — обади се най-сетне царедворецът, — истина ли е това, което научавам?

— И какво научаваш? — попита Кафисос, вече убеден, че царят го е пратил да го шпионира.

— Ами че уж пирати отвлекли твоя роднина, горкия наш Аристид, и са заминали, и никой не знае какво е станало с него…

— За първи път чувам това! — възкликна Кафисос, като вдигна ръце уж отчаяно. — За първи път! Но нашият цар е всемогъщ, имам пълна вяра в него. И на края на света дори да скрият ковача пиратите, той ще го открие и ще го спаси.

Бяха стигнали на пристанището. Спряха се пред кораба на Кафисос.

— Хайде, момчета! — извика капитанът на моряците си. — Пригответе се! Утре призори заминаваме!

— Заминавате ли? — попита царедворецът, като се престори на изненадан. — Закъде с добром?

— За Кипър — отвърна Кафисос. — Отивам да донеса малко мед… Какво да правим? Търговци сме, трябва да работим, за да си вадим хляба, за децата си…

Царедворецът стисна ръка на капитана и бързо се отправи, доволен, към двореца.

Изкачи се припряно по стълбището и се яви при царя.

— Бъди спокоен, царю — каза му той. — Предан човек е и пази здраво тайната. Какво ли не сторих, за да го подведа, та да изтърве някоя дума! Нищо! Нищо! Верен поданик е, царю, залагам си главата за него!