Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (71)

LXXI

На другия ден Тезей повика двама свои доверени капитани.

— Заповядай, царю! — казаха те.

— Пригответе бързо корабите си! — нареди им Тезей. — Ще потеглите на север. Ще ви дам злато, а вие ми донесете желязо! Можете ли?

— Не за първи път ще предприемем такова пътуване! — отвърнаха капитаните. — Нещо друго?

— Вземете и колкото майстори намерите, от тези, дето знаят да обработват желязото. Вземете ги с добро или насила. И ги доведете тук!

— Ще ги доведем! — отвърнаха капитаните. — Нещо друго, царю?

— Нищо друго! Бързо! Бързо, да сварим!

Капитаните поздравиха и си отидоха.

Тогава Тезей повика един друг капитан, много хитър, но и безумно смел. Никой не го назоваваше с истинското му име, всички му викаха по прякора му — капитан Алепу^[1].

— Капитан Алепу — каза му Тезей, — знам, че си не само смел, но и голям хитрец. Тези две неща са ми необходими за мисията, която ще ти възложа.

— Ще сторя всичко, каквото мога, за да те задоволя, царю — отговори капитанът и очите му заиграха.

Той беше нисък, възчерничък, кожа и кости. Но очите му бяха огън!

— Иди на кораба си, напълни го с каквито си щеш стоки и потегли на юг!

— За Крит ли? — възкликна капитанът.

— Позна! И там изкарай стоките си, престори се на търговец. Разговаряй с хората от народа, завържи приятелства с критски капитани, направи подаръци на войници и офицери. И измъкни от тях някои приказки. Проникни в двореца. Гледай да научиш дали подготвят войска и флот… Колко кораба имат, колко войници… Какви оръжия… Разбра ли?

— Разбрах — отвърна със смях капитанът. — Шпионин!

— Да, шпионин. Родината ни е в опасност. Помогни й!

— Ще взема вино със себе си — каза капитанът. — Няма по-добра стока от него за работата, която ми възлагаш. Ще подарявам стомни, стомнички, делви с вино! Ще пият и ще им се развързва езикът. Тук у нас правим едно вино, което онези там в Крит не познават — с борова смола^[2]. Такова вино ще взема.

— Добре ти викат капитан Алепу! — каза със смях Тезей. — Върви, приготви се! А пък аз ще наредя веднага да ти напълнят трюма със стомни с вино! Подбери си и неколцина само, но добри спътници. Върви!

Капитанът се поколеба.

— Искаш ли още нещо? — попита го Тезей.

Капитанът се почеса по главата.

— Ако успея — каза той, — какво ще ми дадеш?

— Какво искаш?

— Често съм ходил в Крит, познавам добре двореца. Там в складовете пред делвите има едни каменни ковчези, заровени в земята…

— И после?

— И после, когато оплячкосаш двореца, да ми дадеш онова, което има в един от тези ковчези.

Тезей се засмя.

— Ако успееш — отвърна той, — ще ти подаря три от тези ковчези. Доволен ли си, капитан Алепу?

— Съгласно! — каза капитанът, накриви шапката си и излезе.

Тезей остана сам.

„Трябва да измайсторя кораби, да събера и да подготвя войска. Дните минават. Не бива да губим нито час. Всички мъже и жени трябва да помогнат. Да зарежат малко своите работи и търговиите си. Сега родината е в опасност.“

Повика Хари.

— Обади — каза му той — на старейшините да дойдат тук утре рано-рано. Дойдоха ли дървосекачите?

— Дойдоха. Чакат отвън.

— Да влязат веднага.

Влязоха трима грамадни мъжаги с яки мишници, със сурови лица. Поклониха се.

— Колко души сте? — попита ги Тезей. — Събрахте ли се повече хора?

— Точно двеста души добри дървосекачи. Родени и израсли в горите. Секат дърветата като тръстики.

— Навлезте в горите в Парнет, в Пентели, където намерите. Почнете да сечете дървета и денем, и нощем. Ще изпратя хора да ги смъкнат на пристанището, да се почне работа. Трябва бързо да построим кораби!

— Ще се изпълни морето с трупи! — отвърнаха дървосекачите. — Не бери грижа, царю!

— Вървете и на работа!

Отидоха си. Тезей повика майсторите, които щяха да построят корабите, нареди да се изтъкат корабни платна, взе Хари със себе си, яхнаха два коня, слязоха на пристанището да разгледат корабостроителниците.

Тезей работеше неуморно, ден и нощ.

— Нямаме време — повтаряше той, — трябва да бързаме!

За няколко дни целият град беше променил облика си. Не се виждаха вече хора, които да вървят бавно-бавно по улиците и да се разхождат, нито да седят по кръчмите и да пият, нито да стоят на агората и да бъбрят с часове.

Всички бяха обзети от свещено въодушевление — да строят кораби, да се обучават да бъдат готови. И по площадите и дори по нивите се виждаха млади хора и дори старци, които се обучаваха да воюват. Как да маршируват, как да мятат копие, как да се бият гърди с гърди.

Дори жени се стичаха да участвуват във военните упражнения, та и те да знаят, ако стане нужда, да бранят живота си. А и децата бяха образували свои дружини и бяха започнали също да се обучават — и момчета, и момичета, малки храбри войници.

— Това вече не е град — казваха атиняните радостно, — не е град, а военен лагер!

— Това е единственият начин да се спасим — казваше им Тезей. — Иначе врагът ще дойде и ще ни направи на пух и прах!

— Да е жив и здрав врагът ни! — каза му веднъж един старец. — Той ни раздвижи кръвта!

— Понякога — отвърна му Тезей — врагът е по-полезен от приятеля, понеже, както казваш, раздвижва кръвта ни. Принуждава ни и ние да станем силни, за да се борим с него.