Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (73)

LXXIII

Полунощ. Въздухът ухаеше от разтворилите се нощни цветя. Луната не беше още изгряла и небето беше пълно със звезди.

Атина спеше спокойно в синкавия мрак, а над нея, на Акропола, бронзовата статуя на богинята, изправена, бдеше и закриляше любимия си град.

Заедно с Атина тази нощ бдеше и Тезей.

Беше се изкачил на Акропола през нощта, когато светилниците в къщите бяха почнали да угасват и градът заспиваше. Тезей седна в нозете на богинята и потъна в размисъл.

Складовете на двореца бяха вече пълни с железни оръжия. Нови кораби плуваха в Сароническия залив и пробваха платната си. Хиляди войници бяха обучени и жадуваха за бой.

Всичко беше готово. Лятото си отиваше, идеше есента. Днес-утре наближаваше вече денят, в който старият цар на Крит щеше да тръгне с корабите и с войската си и щеше да погази свещената земя на Атина.

И сега в нозете на богиня Атина, приведен, Тезей се мъчеше да определи какво беше най-изгодно за страната му и да вземе някакво решение. Той носеше отговорност за всичко. От неговото решение зависеше спасението или гибелта на родината му.

— Атина — прошепна той, като вдигна глава към тежковъоръжената богиня на мъдростта. — Атина, закрилнице на рода ни, просвети ума ми! Три пътя се откриват пред мен. Да оставя критяните да дойдат в страната ми и тук да се бия с тях. Или да не им дам възможност да дойдат те, а аз да ги изпреваря и да воювам с тях в самия Крит с флота и войската си. Или да повикам на помощ и варварите, които са се събрали в Черно море и се готвят да решат коя страна да оплячкосат. И така обединени, варварите и ние, да победим, но вече сигурно, и да повалим остарялото Критско царство! Три пътя се откриват пред мен, о, Атина! Посочи ми кой път да избера!

Така говореше с любимата си богиня Тезей и претегляше всяко от решенията.

Полунощ беше минала, нови звезди изгряваха на небето, други потъваха на запад.

Дълбока тишина. Само от време на време далеч в маслиновата гора се разнасяше писъкът на някоя нощна птица.

Тезей стана, опря се на една колона и се вгледа, вдигнал високо глава в спокойното бронзово лице на Атина.

Беше уморен, клепачите му натежаха и може би само за миг, така както беше застанал до колоната, го грабна сънят. Но изведнъж се стресна. Бронзовите устни на богинята сякаш се раздвижиха и над него се чу глас:

— Тезей.

— Тук съм, богиньо! Заповядай!

— И аз съм тук, над теб. Говори. Попитай ме. Ще ти отговоря.

— Богиньо, искам да взема решение, просвети ума ми. Да оставя ли критския цар да дойде на наша земя и тук да воювам с него?

— Не искам врагове да оскверняват моята земя! — отвърна богинята.

Тезей сведе глава. Гласът продължи:

— Не ми се нрави моята войска да се брани, искам да напада. Нападат младите и силните, защитават се само старците. Ние сме млади и силни!

— Застани тогава начело! — извика Тезей. — Застани начело и да вървим в Крит!

Сега гласът не закънтя веднага, позабави се. Сякаш богинята размишляваше, сякаш и тя искаше да вземе някакво решение. Тезей я гледаше в мъчително очакване.

— Защо мълчиш? — запита я накрая той.

И тогава прозвуча, сериозен и сдържан, божественият глас:

— Знаеш, че ми се нрави силата, когато е съчетана с благоразумие. Ненавиждам необмислените, глупави юначества. Критското царство остаря, но колкото и да е остаряло, все още е голямо, богато, опасно.

— Тогава? — попита Тезей, който виждаше, че богинята отново се колебае. — Да повикам ли русите варвари дорийците да се обединим и заедно да се нахвърлим на Крит? Тогава вече победата ще бъде наша!

Затвори отново уста богинята. Сякаш трудно, тежко беше решението, което възнамеряваше да вземе. Сякаш от това решение зависеше съдбата на Гърция.

Но най-сетне тя вдигна копието си, острието му прониза покрива на храма, блесна като звезда в нощта.

— Да — отвърна богинята. — Те са варвари, говорят на някакъв груб език, ядат много, пият много, напиват се и се карат, не знаят да се държат… Но децата им ще бъдат по-добри… А децата на децата им ще бъдат вече гърци. Изпрати кораби и им обади да дойдат. Обедини се с тях, завладейте Крит. Аз ще застана начело и ще ви проправям път!

Тезей се сепна. Отдели се от колоната, потърка очи. Заспал ли беше? Присънило ли му се беше? Наистина ли беше това гласът на богинята, който беше прозвучал в ушите му? Или всичко това беше само сън?

Погледна. Атина стоеше неподвижно на каменния си пиедестал и очите й от скъпоценни сини камъни гледаха далеч в звездната нощ.

Тезей целуна бронзовите нозе на Атина и прошепна:

— Ти ми заговори, господарке моя! И ако внезапно се унесох в сън, богиньо, ти ми изпрати този сън и ми посочи пътя. Да бъде волята ти! Тя е и моя воля. Сега виждам — това е спасението. Още днес ще изпратя кораби да обадя на русите дорийци да дойдат!