Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (86)

LXXXVI

Федра отвори очи. Видя до себе си баща си, легнал по гръб, със затворени очи. Беше жълт като восък. Няколко златисти мухи летяха около ноздрите му.

— Татко… — промълви тя тихо и го побутна.

Но старият цар не отвърна нищо.

— Татко… — произнесе сега по-високо Федра и се надвеси разтревожена връз него.

Старецът лежеше неподвижно, прехапал устни.

Федра се изплаши. Опипа ръцете му — бяха ледени. Положи ръка върху сърцето му. Не биеше.

— Татко! — извика тогава Федра, строполи се върху него и го зацелува.

Изправи се.

— Тезей! — извика тя. — Тезей!

Тезей говореше с капитан Алепу. Чу името си, изтича.

— Тезей — промълви разплакана Федра, — баща ми умря!

— Почина си… — прошепна Тезей. — Нямаше на какво да се надява повече в живота.

Обвиха го в един чаршаф и двама роби го вдигнаха и го отнесоха в гробницата на прадедите му близо до двореца. Мрачен, здраво изграден купол. Слязоха по седем стъпала, входът беше пълен с кости на волове и овце от жертвоприношенията.

Прегънаха тялото на стария цар, опряха коленете му до брадата, свиха го на кълбо и го спуснаха в земята. Такъв беше обичаят.

Развързаха заловените и превърнати в роби велможи и благороднички и ги пуснаха да отидат на погребението на стария си цар.

Видяха стария си цар мъртъв, поеха в шествие да го погребат, самите те го спуснаха в земята, но никой не заплака. Всеки мислеше само за себе си, за собственото си нещастие и не го беше грижа за ничия чужда мъка.

Единствена Федра проточи жалба:

— Татко мой, татко мой! — завика тя. — Докъде изпадна! Хвърлят те в земята като роб, без псалми, тръби и жертвоприношения! А в гроба си нямаш дори една стомничка, та душата ти да пие вода!

— Да вървим… — каза Тезей и улови Федра за ръка. — Сбогувай се с Крит, заминаваме!

— Заминаваме ли? — възкликна Федра, сякаш за първи път проумя това.

Извезе бързо от гробницата, отправи се към двореца, застана пред него и дълго го гледа. Очите й бяха вече сухи, само хапеше устни и не проронваше ни дума.

Изкачи се на отсрещния хълм, хвърли поглед наоколо — Юхтас се извисяваше сред мътното небе, обвит в омара. В далечината Ида, покрита с гъсти черни облаци, не се виждаше.

Цялото небе бе мрачно като душата й. Не повяваше никакъв вятър, облаците надвиснали, ниски, тежки, и от време на време падаше по някоя едра капка…

— Заминаваме… Заминаваме… Заминаваме… — шепнеше Федра със задавено гърло.

Душата й трудно се откъсваше от тази прекрасна земя, където се бе родила.

Хари също обикаляше и се прощаваше. През целия този ден от ума му не излизаше мисълта за скъпия му приятел Икар.

Умря, удави се и сега Хари си припомняше всичко и се прощаваше с всички тези места, където бяха играли, където се бяха разхождали и разговаряли. Колко планове само бяха кроили заедно двамата!…

— Икаре, скъпи Икаре… — шепнеше Хари.

Но изведнъж се появи Тезей.

— Стига вече, Хари! — извика му той. — Сбогувай се бързо и да вървим! Не поглеждай повече назад! Станалото — станало! Загубеното — загубено! Гледай напред и върви!

— Заминаваме ли, царю? — попита Хари.

— Заминаваме. Нашата работа тук свърши. Връщаме се в Атина.

— Готов съм! — каза Хари и хвърли последен поглед наоколо.

И последва с бързи крачки Тезей.