Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (7)

VII

Докато царкинята разговаряше с чужденеца, дворцовите роби украсяваха големия двор с миртови и лаврови клонки. Поклонници от всички градове на Крит пристигаха в пристанището с дългите си бързоходни кораби, скачаха радостно на сушата и поемаха по широкия път, който водеше към богатата, прочута столица на Минос — Кносос.

Повечето от поклонниците бяха дали обет да отидат до там пеш — един час път! — и крачеха нагоре с даровете си за Великата Богиня. Едни носеха на раменете си агнета и кози, други в ръце — гълъби и яребици, а трети, най-бедните — цветя и плодове. Защото Великата Богиня, на която древните критяни се кланяха, беше богиня на хората, животните и растенията и я наричаха Майка.

Малкият Хари сновеше насам-натам из двора, донасяше и той зелени вейки, катереше се по колоните и ги кичеше, като пееше тихо свещени псалми. Заедно с него тази вечер подтичваше още едно момче, малко по-голямо от брата на Крино. То имаше чудесни кестеняви коси и сини очи. Беше слабо, бледо и неспокойно. Подскачаше, викаше, задяваше се със селяните, които пристигаха с даровете си, и разваляше всичко, което Хари натъкмяваше.

Малкият ни приятел се ядосваше.

— Ей, Икаре! — викаше му той. — Стой мирно! Не виждаш ли? Луната наближава да изгрее, а още не сме украсили двора! Покатервай се и ти по колоните, кичи ги!

— Аз не съм роб! — отвръщаше Икар и от сините му очи сякаш изскачаха пламъци. — Аз не съм роб, та да нося клони и да кича дворовете, за да танцуват господарките!

— Ами какъв си тогава? — попита подигравателно Хари.

— Свободен човек!

— Напусни тогава двореца, ако можеш! Върви си, щом казваш, че си свободен човек!

Момчето се изчерви.

— Ще се махна! Ще се махна! — извика то. — Ще се махна някой ден с баща си… Ще видиш!

— Как ще се махнеш? — извика с присмех Хари. — Само ако станете птици, ще можете да се измъкнете… Само ако станете птици!

Икар тупна упорито с крак по земята.

— Ще станем птици! — извика той.

Хари прихна да се смее. Икар се разсърди.

— Какво се смееш? — красна му той. — Ще видиш! Ще видиш!

Една яка ръка сграбчи Икар за врата и го извъртя. Разнесе се груб глас:

— Тишина!

Икар едва не се строполи на земята, но успя да се закрепи прав. Вдигна глава и видя, че Малис му се заканваше с копието си.

— Защо ме удряш? — попита момчето с разтреперани устни.

— Защото така ми се ще! — отвърна свирепият офицер. — Така ми се ще! Не давам сметка на никого! Махай се!

Вдигна очи, видя покатерилия се на колоната Хари.

— А твоя милост — извика му сърдито той, — след долу!

— За какво съм ти? — попита Хари.

— Трябваш ми! — отвърна Малис, като удари с копието си по колоната. — Слизай!

Хари се спусна долу. Малис го сграбчи за ръката.

— Ела тук! — каза му той. — Къде отведе чужденеца преди, когато влязохте в двореца?

Хари мълчеше. Офицерът се ядоса.

— Къде го отведе? — извика той отново. — Казвай!

— Няма да кажа! — отвърна решително Хари.

— Ще те набия! Казвай!

— Набий ме, няма да кажа!

Малис побесня. Вдигна копието си, за да удари момчето, ала Икар се спусна и сграбчи копието отзад. Офицерът се извърна разярен, а Хари се възползува от това и хукна да бяга. Малис го видя, втурна се след него да го хване, като заряза Икар, който също си плю на петите. Малис остана сам.

— Онзи, който гони два заека, не залавя нито един! — каза тихо един селянин и се засмя.

— Какво каза? — извика Малис, готов да се заяде със селянина, за да си изкара яда.

— Нищо — отвърна изплашено селянинът. — Нищо, началнико…

Но бързо се окопити и додаде:

— Ами на, бях донесъл два заека за всемилостивата, а те ми избягаха…

Малис смръщи вежди и се отправи към двореца.

По голямото стълбище бяха вече почнали да слизат дворцовите благороднички, облечени в празничните си дрехи — дълги фусти, по-широки долу, като камбани, по тях бяха извезани големи цветя, морски раковини и лози с гроздове. Нагоре носеха нещо като елече от друг плат, по-дебел, също извезано с цветя.

Косите им бяха дълги и къдрави и падаха на вълни върху раменете им. Устните им бяха плътни и начервени, а на шиите им блестяха огърлици от пъстри скъпоценни камъни.

От двете им страни вървяха младежи, които носеха дълги фуниеобразни съдове, пълни с мед и мляко, за да ги поднесат в дар на Великата Богиня. Имаха лъскави набедреници и бяха стегнато препасани със златни и сребърни колани. На лявата си мишница всеки си бе нахлузил дебела пъстроцветна гривна, а на ушите им висяха дълги обеци.

Народът се бе струпал на двора, някои се бяха покатерили по дърветата, всички гледаха с възхищение. Какво богатство, какво великолепие и благородство! Широко отворените им очи не се насищаха да гледат. А и самият Тезей, опрян на една колона, също блещеше очи и се любуваше на прекрасното зрелище.

Вечерният ветрец духаше и развяваше лекичко косите на жените, пред благородничките вървяха деца, които носеха малки бронзови кадилници, и въздухът ухаеше от разпалените скъпи аромати.

Благородничките слизаха съвсем бавно по широкото стълбище, надути като пауни.

— Къде са царските дъщери? Къде е Федра? Къде е Ариадна? — питаха хората и се повдигаха на пръсти, за да видят.

— Тихо! — сопна се един дворцов страж. — Не са се появили още! Не викайте!