Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (78)

LXXVIII

Старият цар на Крит седеше ма северната тераса и бе опрял плешивата си глава на меки възглавници. Робите му носеха разхладителни напитки, други му вееха с големи ветрила от щраусови пера.

Старият цар беше бледен и изнемощял. Напоследък нощем сънуваше лоши сънища — ту виждаше морето изпълнено с чайки, които щом стигнеха на сушата, се превръщаха в изгладнели черни гарвани, ту пък му се присънваше, че уж дворецът му се изтръгваше из основи от земята, издигаше се и изчезваше в облаците като книжно хвърчило.

Главният сънотълкувател тази сутрин седеше до него и го успокояваше.

— Няма нищо, царю, не се притеснявай. И да ти кажа право, аз не вярвам в сънищата…

Старият цар се извърна и го изгледа сърдито.

— Не вярваш в сънищата ли? — изрече той. — Не ги ли пращат боговете?

Тлъстият хитър сънотълкувател се усмихна.

— Поражда ги човешкото въображение, царю. Поражда ги страхът. Каквото ни се върти в ума денем, го виждаме насън нощем…

Появи се Федра. Беше прекрасна, носеше ново есенно одеяние — черно, с извезани големи жълти листа.

— Татко — каза тя, — кога ще наредиш да се проведат големите борби с бикове? Утре ще имаме пълнолуние! Защо се бавиш?

Царят поклати глава.

— Бие, жените — каза той, — мислите само за празненства!

— Защо се ражда човек? — произнесе с усмивка Федра. — За да се радва. Животът е игра, нека му се радваме!

— Имаш право, царкиньо! — каза главният сънотълкувател, като поклати двойната си гуша. — Животът е игра, трае кратко време, нека поиграем. Защо да водим войни? Това казвам и аз на честития наш цар… И да не вярва на сънища…

Старият цар за миг понечи да скочи, да се развика. Но беше много уморен, само се поразмърда и отново се отпусна на меките възглавници и затвори очи.

Влезе Малис. Прекоси терасата, застана пред царя.

— Кой е? — попита старецът, без да отвори очи.

— Аз, Малис, царю.

— Какво искаш? — попита царят все тъй със затворени очи.

Гласът му беше отпаднал и едва се чуваше.

— Народът не иска да тръгне на война, царю. Насъбра се на агората, захвърли оръжията, развика се.

— Какво казва? — попита царят и отвори сега очи.

Устните му трепереха.

— Казва: защо да водим войни някъде далеч? Каква изгода имаме да се бием с атиняните? Задето убиха Минотавърът ли? Ами че за какво ни беше потребен той? Ние си гледаме търговията, богатствата си, благоденствията си, не искаме войни! Войни водят само онези, които гладуват!

— Ами ако тези, дето гладуват — извика царят, — дойдат да водят война с нас? Да вземат корабите и нивите ни, да разбият хамбарите ни? Каза ли им това? Това трябваше да им кажеш!

— Казах им го, царю!

— И какво отвърнаха?

— Че никой се смее да стъпи тук! Ето какво ми отговориха. Крит, казват, е непобедим, владее моретата!

— Махай се! — извика царят на Малис. — Уморих се…

Затвори отново царят очи и се опря на възглавниците.

— Каквото ще да става… — прошепна той. — Какво да правя?

Дойдоха отново робите с разхладителните напитки. Федра се приближи към баща си.

— Татко — каза му тя, — не се тревожи… Няма нищо…

Даде му да пие разхладително питие, ароматизирано с розова вода. След това го погали по ръцете и му каза с меден глас:

— Татко, кога ще се проведат борбите с бикове? Да се поразтушим.

Един дългокос старец дойде и седна с кръстосани нозе върху плочите в един ъгъл. Царят се извърна и го погледна.

— Добре, дошъл, стари Орфос — каза той. — Тъкмо навреме пристигаш. Работите нещо не вървят добре, от месеци вече готвя войска и кораби, за да разруша Атина и да си отмъстя, а сега народът хвърля оръжията и отказва да тръгне… Какво да правя, стари Орфос? Много съм притеснен, добре, че дойде. Разправи ми някоя приказка, та да ми мине времето… Никой не може да се мери с теб в разказването на приказки, старецо!

Старецът поклати глава. Устните му се раздвижиха, дебели, изпълнени с горчивина.

— На заповедите ти, царю — каза той. — Ще ти разправя една приказка, че да ти поолекне…

— Дайте му да пие нещо разхладително, че да му се прочисти гласът! — заповяда старият цар и се изтегна удобно на възглавниците, за да слуша.

— Приказката започва, добър вечер! — подхвана старият Орфос.

— Ами че още не се е мръкнало! — възкликна царят. — Не казвай „добър вечер“!

— Мръкна се… мръкна се… — прошепна разказвачът.

— Какво каза? Ела по-близо, за да чувам!

Старецът се примъкна до краката на царя.

— Приказката започва, добър вечер!… Имало едно време посред морето един голям остров. Той притежавал хиляди кораби, имал хиляди войници и сто града.

В средата на острова се издигал най-големият град: Не бил обграден със стени и кули, защото нямало никаква опасност да го нападнат врагове, понеже хиляди кораби опасвали острова и не пускали никой да се приближи.

Посред града се издигал великолепен дворец. Бронзови врати със златни халки. След като минавал през тях, човек прекосявал дворове, изкачвал се, слизал по стълби, отварял сто врати и стигал пред царските порти.

Престолът бил целият от злато, а до него имало едно дърво от корал, по чиито клони пеели златни канарчета.

Царят бил всемогъщ. Смръщвал ли вежди — слънцето потъмнявало, засмивал ли се — морските вълни заблестявали, сякаш се показвало слънцето.

Понякога се изкачвал на планинските върхове и говорел с Бога. Говорели си като двама военачалници, като двама стари приятели, а долу в полето народът ги чувал да се смеят или да се карат. Защото понякога се карали и тогава планината се разлюлявала и ставало земетресение.

Един ден царят казал: „Не ме свърта вече само на острова, ще завладея света!“. Приготвил кораби, набрал войска, тръгнал. Корабните мачти закрили морето, не било това вече море, а гора!

Поел на север царят и подбрал наред всички острови, пръснати сред вълните; тръгнал на изток, протегнал пипалата си и на запад, спуснал се и на юг. И когато се завърнал на острова си, корабите му били пълни със злато и роби, и женски плитки, и всеки от войниците и моряците му носел на главата си златна корона…

Старият разказвач млъкна изведнъж. Стори му се, че чува тих плач, сякаш пеленаче плачеше в съня си…

Вдигна очи и видя, че старият цар, отпуснал възнак глава върху възглавниците, затворил очи, плачеше…