Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (77)

LXXVII

Цяла Атина беше развълнувана от крилатия човек, който се бе спуснал от небето и бе кацнал на терасата на двореца. Едни казваха, че е бог, дошъл да помогне на Тезей, други — че е магьосник, а трети — че е странна птица, която прилича на старец.

Напразно Хари им казваше, че това е великият архитект и ваятел Дедал, който благодарение на могъщия си ум, бе успял да изработи крила и за човека — никой не искаше да повярва на истината! Често пъти хората предпочитат да вярват на басни, а не на истината.

През цялата следваща нощ Тезей разговаряше с Дедал. Беше му дал една чудесна стая в двореца и бе наредил на трима роби да му прислужват.

— Ще се отнасяте с него като с цар — заповяда той на всички в двореца. — Защото човек, който притежава такъв ум, е наистина цар!

И така Тезей разговаряше нея нощ с Дедал и го молеше.

— Велики майсторе — казваше му той, — остани при мен. Моят дворец е и твой дом. Остани при мен и работи. Ще ти дам колкото си щеш работници, ще ти дам колкото ти трябват материали, изработи много чифтове крила, обучи най-добрите ми момци, научи ги да летят… Искам да образувам една отбрана дружина от крилати войници, да завладеят света!

Ала Дедал поклащаше глава.

— Никога вече — отвръщаше той, — никога вече… Боговете ме наказаха. Вдигнах глава, поисках да надвиша човешката природа и да създам крилат човек. И ето — убиха сина ми! Ако искаш, ще ти построя дворци, по-хубави от дворците на критския цар. Ще ти изградя храмове и хората ще идват от всички краища на света да им се възхищават. Ще ти извая статуи от камък или дърво и хората ще ги гледат и ще мислят, че ходят и говорят… Но крила няма да изработя!

Тезей напразно го умоляваше — старецът отказваше.

— Никога вече — повтаряше той, — никога вече…

Тезей се канеше отново да почне да го моли, когато вратата се отвори и влезе Хари.

— Царю — каза той, — морето се изпълни с кораби! Ей сега пристигна един страж от пристанището и ми съобщи това. На всеки кораб гори по един червен фенер и морето свети като град. Все повече се приближават.

Тезей скочи.

— Носиш ми голяма, вест, Хари! — каза той. — Да вървим на пристанището!

Обърна се към Дедал.

— Дедале — каза му той, — велики майсторе, постъпи така, както ти желаеш. Остани и работи при мен каквото искаш, свободен си. Аз ще се постарая със средствата, с които сега разполага човекът — войската, корабите, железните оръжия! — да постигна победа!

И излезе на двора. Там го чакаха два коня, царят възседна единия, а Хари — другия и препуснаха към пристанището.

— Това са дорийците, русите варвари от север! Те са ми достатъчни, нямам нужда от крила!

Когато стигнаха на пристанището, вече се зазоряваше. Корабите бяха вече наблизо. Колко бяха? Безбройно множество — малки като еднодръвки, с една мачта с четвъртити платна. А върху платната се различаваха странни червени знаци.

Тезей се изкачи на пристанищната кула и загледа сред първите проблясъци на зората приближаването на варварския флот. Начело плаваше един голям кораб с три червени триъгълни платна.

— Това е корабът на капитан Алепу! — каза Тезей. — Върви най-отпред и показва пътя!

Морето беше леко развълнувано, повяваше приятен ветрец и тласкаше цялата тази плуваща гора спокойно и мощно към бреговете на Атика.

— Атина — прошепна Тезей, сякаш се молеше. — Атина, богиньо на мъдростта и силата, ето, пристигат варварите, които ти поиска от мен да доведа. Просвети ума им, смекчи силата им, превърни ги в гърци!

Слънцето, огненочервено, се показа от морето като кръгло засмяно лице. Морето стана като вино и еднодръвките заблестяха. В тях сега ясно се различаваха мъже и жени, които, извърнали лице към слънцето, го поздравяваха с диви викове.

Тезей и Хари слязоха от кулата, застанаха на кея. Първите еднодръвки вече влизаха в пристанището. И най-отпред, начело, корабът на капитан Алепу.

— Доведох ги! — извика хитрият моряк, щом зърна Тезей на кея.

Една еднодръвка, най-голямата, с червени и черни дърворезби на носа, се опря на кея. Един русокос великан скочи на брега. Беше облечен в овчи кожи, а на пояса си имаше желязна секира.

— Това е вождът им! — каза капитан Алепу. — Заговори го, царю!

Тезей му подаде ръка.

— Добре си дошъл, вожде! — каза му той. — Аз съм Тезей, царят на Атина. Добре си дошъл! Добре дошли всички! Готова е войската ми, готов е и флотът ми, ще тръгнем веднага. Знам една страна, както ти обадих, където тече мед и мляко. Ще я завладеем, ще си я поделим, наша ще бъде! Приемаш ли?

Русият вожд протегна широката си длан.

— Приемам! — произнесе той с тежък глас. — Кога тръгваме?

— Още утре! Готов съм!

Русият великан скочи обратно в еднодръвката си, върна се при своите хора и им заговори, даваше им нареждания, като се прехвърляше от лодка на лодка.

— Какво им казва? — попита Тезей капитан Алепу.

— Да останат на еднодръвките си, защото тръгват утре, и че тази страна е приятелска и да не закачат никого! Това им вика, царю!

Тезей се извърна към Хари.

— Да вървим в двореца — каза му той, — нямаме време за губене!

Възседнаха отново конете, върнаха се в Атина. Всички бяха научили, че варварите са пристигнали, че морето е пълно със странни тесни и дълги еднодръвки. И че жените също теглят греблата, а мъжете са облечени в овчи кожи и носят тежки брадви на кръста си.

Тезей застана сред агората. Народът се струпа около него. Старейшините довтасаха запъхтени с дългите си тояги. Цялата агора жужеше като кошер.

— Тишина! — извика Тезей и вдигна ръка. — Ще говоря!

Всички млъкнаха и впериха очи в царя. И тогава се разнесе гръмкият му глас:

— Мъже атиняни, дойде великият час! Вдигнете се, тръгваме на война! Елате всички в двореца, за да ви раздам железни мечове и копия! Сбогувайте се с жените и децата си и утре на разсъмване слезте всички на пристанището. Корабите са готови, ще се качим всички и ще победим! Атина, великата ни закрилница, ще ни води с Победата в ръка!

— Всички сме с теб, царю! — извикаха в един глас хората. — Всички сме с теб за родината!

Тезей влезе в двореца, повика ковача.

— Драги ми ковачо — каза му той, — нареди да изнесат на големия двор всичките железни оръжия. Хората ще дойдат, за да им ги раздадеш.

— Кога тръгваме, царю?

— Утре. Приготви се! Ще дойдеш с мен!

И след като каза това, Тезей се изкачи тичешком на Акропола и влезе в храма на Атина. Докосна бронзовите й колена.

— Атина — произнесе той, — богиньо моя, ела с нас!