Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (25)

XXV

Царят не можа да мигне през цялата нощ. Лежеше с отворени очи и гледаше рисунките по балдахина на леглото си, слабо осветен от горящите масленици. Хиляди подозрения изскачаха в ума му и той яростно хапеше тънките си устни.

„Навярно е някакъв царски син от Азия — мислеше си той, — от Кипър или от Сирия, а може и от Египет… Или пък някакъв млад благородник варварин от Македония, от Тракия или дори по-отвъд, от Хелеспонта! Всички тези царе гледат богатствата и славата ми и ми завиждат. Но нека дръзнат да дойдат насам! Флотът ми ще ги разпръсне и ще ги прати на морското дъно!“

Но неочаквано му мина друга мисъл.

„Ами ако е някой човек, изпратен от царя на Атина, стария Егей? Напоследък, научавам, че Атина започва да надига глава, покорява околните народи, има и нейна милост амбицията да стане голямо царство! И иска, божем — каква наглост! — да отхвърли критското иго, да не плаща повече кръвния данък, седемте младежи и седемте девойки, които изпраща всяка година на моя Минотавър, за да ги изяде!“

— Така ще да е! Така ще да е! — извика царят и скочи от леглото.

Започна да се развиделява. През отворения прозорец царят различаваше Юхтас, потънал все още в синкав мрак, и още по-нататък Псилоритис, чиито върхове бяха започнали вече да розовеят. Пълна тишина, зорницата искреше, приятно ухание се издигаше от ожънатото поле и царят си пое дълбоко дъх.

— Остарях — прошепна той, — остарях… Още колко време ще се радвам на красотата на света?

Облакъти се на прозореца, извърна се на север и дълго гледа умислен морето.

Морето е спокойно, вълните му галят нежно Санторин, Милос, Наксос, Парос, всички прелестни острови, пръснати из синьото море на север от Крит.

И един малък бял кораб с две големи очи, изписани на носа му, цепи тихо вълните и плува, плува на север към Атина.

Хари спи на сиромашката си постеля и на разсъмване засънува: привидя му се морето и баща му в един кораб, който плуваше, отдалечаваше се и се загуби отвъд хоризонта, там, където морето и небето се сливат.

Сутринта, когато се събуди, беше забравил съня си, но тежко му беше на сърцето, защото си беше спомнил за баща си… Започна да плаче… Но изведнъж се съвзе, тръсна глава.

„Срамота — каза си той — да седя и да плача… Голям съм вече… Баща ми ще намери начин да ме освободи и мен… Освен това и аз може да избягам с Икар. Но дори Икар да не ми помогне, пак ще намеря сам начин да избягам… Човек може да постигне всичко каквото пожелае… Каквото пожелае… стига да го пожелае!“

В този миг вратата се отвори, влезе Крино съвсем пребледняла.

— Какво се е случило? — попита Хари, който се уплаши от бледостта й.

Крино се тръшна тежко на постелята му.

— Хари… — изрече тя с треперещ глас.

— Кажи, Крино, мила моя сестричке… — произнесе Хари и я погали по косата.

— Хари, снощи Малис…

— А! — извика Хари. — Видях го! Отиде при царя.

— Да… И му разправил всичко… Как дошъл един чужденец… как си отишъл… как взел със себе си баща ни.

— Е, че какво може да ни направи? — каза Хари, за да успокои сестра си. — За това ли се притесняваш, Крино? Какво сме виновни ние?

— Казал му още — продължи Крино, — че ти си разговарял често с чужденеца, че си го завел в стаята на царкинята… Че навярно знаеш кой е… и къде са отишли.

— Не знам кой е! — извика Хари. — Ти знаеш ли?

Крино сведе глава.

— Знам — отвърна тя.

— Кой е?

— Не мога да ти кажа, Хари… Заклех се…

Хари не настоя. Заговори за друго. Хвана сестра си за ръка.

— Крино, откъде знаеш — запита той, — че Малис е казал всичко това на царя?

— Защото царят дойде рано-рано в стаята на царкинята сърдит и я събуди. Аз бях в съседната стая, където спя, скочих и чух как царят крещи и я заплашва, а царкинята отвръща ядосана: „Не знам! Не знам! Не знам!“. Когато царят си отиде, като затръшна вратата, царкинята веднага плесна с ръце и ме повика. „Крино — каза ми тя, — царят знае всичко. Сега ще повика Хари, ще повика и теб… Да не ме предадете!“

— Никога! — възкликна Хари и вдигна ръка, сякаш се кълнеше. — Никога!

Едва бе довършил думите си и вратата се отвори, блъсната с ритник, и на прага се появи един страж със свиреп вид. Пристъпи крачка, сграбчи Хари за врата и му изкрещя:

— Да вървим!

— Къде?

— Царят те вика!

И се готвеше да вдигне ръка и да удари момчето. Но Крино скочи.

— Не го удряй! — извика тя. — Той е на служба при царската дъщеря Ариадна и ще трябва да дадеш сметка пред нея!

Стражът се уплаши.

— Няма да го ударя — отвърна той, — не викай!

— Хари, Хари — промълви Крино и прегърна брат си, — покажи се мъж!

— Бъди спокойна — отвърна Хари с твърд глас.

Крино тръгна бързо да намери царкинята и да й каже, че са задържали Хари, а в това време стражът припряно отвеждаше нашия малък приятел към покоите на царя.

Когато минаваше край работилницата на Дедал, Хари се повдигна на пръсти и погледна през прозорчето с решетката.

— Икаре! — извика той.

Но стражът го изблъска.

— Върви! — каза му той. — Не се спирай!

Икар скочи. Видя приятеля си, видя стража, разбра.

— Хари! Хари! — извика му той. — Смелост!

И изтича да настигне приятеля си и да му стисне ръка.

— Махай се! — изкрещя му стражът и вдигна копието.

Икар се спря. Гледаше, докато приятелят му свърна зад един ъгъл и се загуби.

— Имам му вяра — прошепна той, — имам вяра в Хари. Няма да се изплаши!

 

 

Старият цар седеше на престола си; престолът му беше от скъп алабастър, изкусно гравиран и побираше точно тялото само на един човек. Отдясно и отляво се разстилаха два големи стенописа — бяха нарисувани облаци и високи лилии и сред лилиите се бе изтегнал някакъв странен звяр, голям като лъв, но с грива от паунови пера. Беше навирил усуканата си опашка, изправил острата си глава и гледаше към царския престол.

Три къси и дебели колони от кипарисово дърво крепяха тавана — бяха боядисани в черно с червени капители.

Царят седеше съвсем сам и полюляваше нервно крак. Целият трепереше. Гледаше през отворената врата отсрещната планина, обляна вече от утринното слънце. Маслиновите дървета проблясвала, лястовиците летяха и разсичаха въздуха, един папагал в клетката си над женското отделение започва да вика като човек:

— Добър ден! Добър ден! Добър ден!

Но царят не виждаше и не чуваше нищо… Скочи от престола, опря се на една колона, стисна юмрук.

— Къде ще ми избягат! — изръмжа той и по устните му се появи пяна. — Къде ще ми избягат! Ще ги заловя и живи ще ги одера!

Тъкмо в този миг се появи стражът, като стискаше здраво за мишницата нашия малък Хари.

Царят се отдели от колоната.

— Ела тук! — извика той, като протегна ръка към Хари.

Хари вдигна глава и с твърда крачка слезе по четирите стъпала.

— Ти се махай! — каза царят на стража.

Хари закрачи по тронната зала, застана пред царя.

— Ти ли си синът на ковача? — попита царят, като се мъчеше да сдържи гнева си.

— Да, царю.

— Къде е баща ти?

— Не знам.

— Кой е чужденецът, с когото си разговарял?

— Не знам.

— Къде е този чужденец? Замина ли?

— Не знам.

— С баща ти ли замина?

— Не знам.

Царят побесня… Същото му отговаряше тази сутрин и дъщеря му: „Не знам! Не знам! Не знам!“. Ала нея не можеше да набие, да подложи на мъчения, защото беше царкиня… Този обаче… Този и сестра му! Те сигурно знаят… Те са вкарали чужденеца в стаята на царкинята. Какво са говорили там? Те сигурно знаят…

— Ааа! — изръмжа като звяр царят. — Заговор!

Сграбчи Хари за рамото, разтърси го силно и го блъсна в стената.

— Ще кажеш истината — извика той, — или ще наредя да те пребият от бой!

— Казвам истината, царю — отговори Хари.

— Как се казва сестра ти, робинята на Ариадна?

— Крино!

„Тя е била в стаята, когато чужденецът е разговарял с непрокопсаната ми дъщеря. Тя сигурно знае!“

Плесна с ръце.

— Стража! — извика той.

Появиха се двама стражи с червени копия.

— Доведете веднага тук Крино, робинята на царкиня Ариадна!

Двамата стражи се поклониха и понечиха да тръгнат.

— Чакайте! — заповяда царят. — Вземете този малък негодник и му ударете сто тояги!

Обърна се към Хари.

— Ще кажеш ли сега истината? — попита го той.

— Казах я — отвърна момчето.

— Ще те пребият от бой! Чу ли каква заповед им дадох!

— Казах истината — отговори Хари.

— Вземете го! — заповяда царят. — И ако реши да проговори, доведете го тук!

Стражите сграбчиха Хари, единият за лявата мишница, другият — за дясната, и го изведоха навън.

— Ще узная! Ще узная! — процеди яростно старикът, като крачеше напред-назад из ниското помещение. — Ще узная кой е бил чужденецът… Имам едно страшно подозрение…

Избърса потта, която се стичаше от плешивата му глава, засмя се злорадо.

— Това ли беше значи благословията, която богинята ми даде? — промълви той. — Докато тя полагаше ръце върху главата ми, един чужденец е обикалял тук, разкривал е тайните на двореца ми, а после е отвел със себе си ковача и си е заминал! Малис е виновен!

Изскочи навън. Повика един от стражите.

— Тичай да обадиш на Малис да се яви веднага при мен!

Стражът изчезна светкавично.

— Той е виновен! — промълви отново старикът. — Трябвало е да залови веднага чужденеца и да го хвърли в кладенците, в затворите ми!

Опря се на рамката на вратата и зачака. Мина минута, втора, трета… Царят ги броеше и му се струваха като часове.

Изведнъж Малис застана пред него.

— Малис — извика той побеснял, — от днес те снемам от длъжността ти!

— Царю… — промълви офицерът, жълт като лимон.

— Млък! Трябваше да го задържиш… Да го хвърлиш в кладенците! Махай се!

— Царю… — прошепна отново Малис.

— Махай се!

Малис се наведе, прегъна се на две и изчезна, като залиташе.

Царят удари с юмрук по колоната.

— Цар съм! — извика той. — Дворецът е крепък, няма да се срути!

 

 

По стълбището се чуха леки стъпки. Царят се извърна — една мила, прелестна девойка стоеше пред него.

— Ти ли си Крино? — попита царят.

— Да, аз, царю.

— Кажи кой беше чужденецът, който влезе при господарката ти и говори с нея?

Крино мълчеше.

— Кой беше? Кой беше?

Сега царят беше сграбчил Крино за раменете и я блъскаше в стената.

Крино мълчеше.

— Ще те убия! Казвай!

— Убий ме, царю… Убий ме… — прошепна умолително Крино. — Убий ме…

— Стража! — извика отново царят.

Двама други стражари се появиха.

— Вземете я, хвърлете я в най-дълбокия затвор… В кладенеца!

Стражите понечиха да сграбчат Крино.

— Не ме докосвайте! — произнесе Крино, като вдигна високо глава. — Мога и сама да вървя!

Царят се беше тръшнал на престола си. Беше се уморил. Видя как Крино закрачи между двамата стражи, после опря глава на облегалката на престола, въздъхна.

— Уморих се… — промълви той. — Уморих се…

Затвори очи, виеше му се свят. Наближаваше пладне. Щурците по маслиновите дървета цвъртяха, дворецът гъмжеше, отдалеч долетя мученето на биковете — водеха ги на водопой на реката.

— Вие ми се свят… вие ми се свят… — прошепна царят със затворени очи.

И така неусетно старият и уморен цар заспа на престола си.