Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (14)

XIV

— А сега си запушете ушите! — каза със смях Икар. — Навлизаме в улицата, където се намират медникарниците. Чувате ли?

Дан-дун! Дан-дун! — разнесоха се чуковете, които удряха по наковалните. Отдясно и отляво се чернееха малки тъмни работилници. В дъното гореше неугасимият огън и черни роби държаха кожен мях и го раздухваха. В средата майсторът, изпоцапан от въглищата, с яки голи ръце, препасан с кожена престилка, ковеше медта.

— Какво изработват? — запита Крино, като гледаше с възхищение.

— Какво ли не изработват! — отвърна Икар. — Мотики, лопати, палешници, брадви, ножове, копия, щитове, всички необходими сечива за мир и за война. Елате тук!

Икар се спря пред една голяма работилница. Околовръст по стените бяха окачени големи мечове, къси двуостри ками и странни лъскави щитове.

— Да се поспрем тук — каза той. — Това е работилницата на майстор Тирсис, най-добрия в направата на мечове. Всеки меч, който излезе оттук, е изключителен и носи неговия печат: ръка, която държи пламъци.

— Как му е името на майстора? — попита Хари.

— Майстор Тирсис. Баща ми много го обича и често идва тук и седи на приказки при него. Ето, ето, виждате ли онова старче с плешивата глава, приведено над един меч? Това е той! Чакайте да му се обадя, да видим дали ще ме познае.

Пристъпи навътре в работилницата, спря се.

— Добър ден, майстор Тирсис! — каза той. — Златни ти ръце! Дойдох с приятелите си да се полюбуваме на умението ти. Имам една голяма мечта: когато порасна, да получа от твоите ръце един меч!

Старият майстор вдигна глава. Очите му бяха уморени, не виждаше добре отдалеч.

— Кой си ти, дете мое? — попита той с ласкав глас. — Кой те е научил да казваш такива хубави думи на майсторите?

— Син съм на твоя приятел Дедал — отговори Икар. — Баща ми винаги говори с възхищение за теб. „Ако имахме — казва — десет такива майстори като майстор Тирсис, Крит щеше да бъде по-добре.“

— Голяма чест са за мен думите на баща ти — каза старчето и бузите му поруменяха от задоволство. — Една добра дума на Дедал струва колкото цяла шепа злато.

Извърна се към двете деца, които чакаха навън.

— Заповядайте вътре, деца мои — изрече вежливо той. — Разгледайте спокойно каквото желаете. Аз, да прощавате, ще продължа работата си, защото е спешна. Работя един меч, поръчан ми от един чуждестранен млад благородник.

Икар хвърли бърз поглед към Хари. И двамата си бяха помислили едно и също нещо: „Да не би този благородник да е младежът, с когото е заминал бащата на Хари?“. Усмихнаха се един на друг, но не казаха нищо.

Старият майстор замълча и се зае отново с работата си.

Доста време трите деца се възхищаваха на ножовете и мечовете. Колко яки и тънки бяха остриетата! Колко красиви бяха дръжките! Едни със златни гвоздеи, други — със сребърни. И по тях — сложни и изкусни гравюри. Ту мъже на лов за лъвове, ту цяло множество мъже се хвърляха да превземат някакъв град, а горе на стените на града обсадените, прави, с копия и лъкове, се бореха да защитят и да спасят отечеството си. А пък на други мечове се виждаха само красиви цветя, най-вече лилии, привечерни цветя и нарциси.

Хари не се сдържа.

— Майстор Тирсис, защо на някои мечове слагаш само цветя?

Старият майстор вдигна глава и се усмихна.

— Тези мечове, дете мое — отвърна той, — не са за война. За украшение са. С тях не се убиват нито зверове, нито хора, благородниците ги носят на празниците и се перчат с тях.

— Златни ти ръце, майстор Тирсис! — отново каза Икар, смаян от красивите мечове. — Ти прославяш Крит!

Старикът пак се усмихна. И той самият беше доволен от работата си.

— Крит — каза той, — разпраща из целия свят своите мечове. Никъде другаде майсторите не могат да се мерят с нас. И ако някъде по света видите някой хубав меч или нож, да знаете, че е критски или е подражание на критски образец. Крит, деца мои, струва ми се, е светлината на света.

Старикът говореше с оправдана гордост за изкуството си и за родината си. Но Хари се засегна.

— Медта е в опасност! — каза той. — Сега от север ни носят един нов метал, по-як и по-скъп от медта, знаеш ли за него?

Очите на стареца пламнаха.

— Искаш да ми кажеш за онова проклето желязо, нали? — изрече той и гласът му трепереше малко. — Тези нови моди не ми харесват. Медта, така както я смесваме сега с калай, е царят на всички метали, да го знаеш това! Хубава като златото, яка и гъвкава, гледайте как чудесно се работи! Божа благодат! Този метал, за който ми казваш, момчето ми, желязото, дето го викат, е прокълнат!

Хари не отвърна нищо, само се усмихна скришом, знаеше, че старите винаги страстно бранят идеите и навиците си.

— Дано — каза той тихо на Крино — един ден и железарите станат такива изкусни майстори като този прочут медникар!

— Тръгваме си! — обърна се Икар към стария майстор, за да се сбогува. — Моите приятели и аз ти благодарим и ти целуваме ръцете, които могат да правят такива чудеса.

— Поздрави от мен баща си, нашия велик учител, дете мое — изрече с вълнение старецът. — Какво съм аз пред него? Само един пън!

— Да вървим по-бързо! — каза Крино, щом излязоха от работилницата. — Трябва веднага да се върна в двореца, преди царкинята да се е събудила.

— Напред! — каза Икар и всички тръгнаха с бърза крачка.

Минаха, без да се спират, по много други улички, пълни с работилници — грънчарници, обущарници, рисувални… Навлязоха в широка хубава улица.

— Тук продават прекрасни тъкани — обясни Икар. — Погледнете какъв знак носят: паяк, който плете мрежата си.

— И наистина — възкликна Крино, която разбираше от тъкани и ги обичаше, — прави са, толкова фино са изработени, толкова изкусно са изтъкани, сякаш са ги тъкали паяци!

— Ако ти имаше свой печат, Икаре — попита Хари, — какво щеше да поискаш да ти изгравират на него? Аз щях да поискам едно отрупано с плод дърво. Една маслина!

— А пък аз щях да поискам — каза Икар и очите му блеснаха, — щях да поискам две големи крила. Ами ти, Крино?

Крино се изчерви.

— Аз щях да поискам — изрече тя — два рога на бик.

— Ама толкова ли обичаш борбата с бикове, Крино? — попита я с тревога Икар. — Помниш ли, беше се подготвила да участвуваш и ти в борбите с тях през големия празник, но аз те помолих да се откажеш и за да ми угодиш, не излезе на арената. Боя се да не пострадаш, това е много опасна игра.

— Лани изпълних желанието ти — отвърна Крино, — за да не те тревожа. Но, мисля, че няма по-голямо удоволствие от играта и борбите с бикове.

— Но защо? — попита Хари. — Не разбирам!

— Защото по този начин чувствуваш, че човешкият разум може да покори страшните сили. Гледаш един човек, невъоръжен, слаб, и пред него един звяр със страшни рога, всемогъщ, и този слаб човек побеждава звяра. Защо ли? Защото човекът има разум!

— Пристигнахме! — извика Икар, който вървеше най-отпред. — Ето големия площад, за който ви казвах и където става пазарът. Погледнете колко е хубаво всичко!