Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (74)

LXXIV

Съмваше се… Тезей бързо слезе по стъпалата на храма. Чувствуваше лекота, радост, сякаш беше смъкнал от себе си голямата тежест. Сега вече знаеше какво да направи, по кой път да поеме. Трудно му беше на Тезей да вземе някакво решение, защото искаше всичко да претегли, да прецени внимателно, да предвиди, но когато вземеше веднъж решение, хвърляше се като лъв да го осъществи.

Влезе в двореца, повика Хари. Хари дотича веднага.

— Не спеше ли? — попита го Тезей.

— Не, царю, чаках те.

— Изпрати стражи да повикат старите съветници.

Тръгнаха стражите, но скоро се върнаха.

— Спят!

— Да се събудят! — заповяда Тезей.

Старейшините пристигнаха недоспали, недоволни.

— Какво се е случило, царю, та ни повика в ранни зори? — запитаха те.

— Няма вече спане! — каза Тезей. — Трябва да забравим добрите ни стари навици, дойде време да дадем всичко каквото имаме — сън, добруване, богатство и живот — за родината! Взех решение! Повиках ви, за да ви съобщя решението си.

Старците гледаха с възхищение младия си цар — лицето му сияеше. До него стоеше, целият също плам, малкият му адютант Хари.

— Старци съветници и съратници мои — произнесе Тезей, като вдигна ръка, — в името на Атина, започваме война! Няма да чакаме врагът да дойде тук и да оскверни земята ни, ние ще отидем при него! Ще го нападнем!

Старците се изплашиха. Един стана и смело каза:

— Размисли ли добре, царю, преди да вземеш такова решение? Крит е още силен, има войска и кораби, има богатства! Как можем да се мерим ние с него? Колко кораба имаме, колко войска, колко злато? Ще се погубим!

— Няма да тръгнем сами! — отвърна Тезей. — Добре размислих, преди да взема решение. Дни и нощи не ядох, не спах. Нощес будувах в храма на Атина. Дълго си говорихме двамата, каза ми, казах й, взехме това решение.

— И ще тръгнем сами, без никаква помощ ли? — възкликна отново старецът.

— Няма да тръгнем сами ви казах!

— Ами кои тогава ще дойдат с нас?

— Ще видите!

Старците се разотидоха разтревожени. Тезей се обърна към Хари.

— Хари — каза му той, — видя ли ги? Тръгнаха си и клатеха глави.

— Стари са… — отвърна Хари.

Тезей се засмя.

— Ако те управляваха родината ни, тогава може би родината нямаше да бъде в опасност, но никога нямаше да стане велика. Щеше да си живее като благоразумен къщовник безславно. Но що за живот е това? Не сме костенурки, та да се свиваме в черупката си от страх. Мъже сме и обичаме опасностите!

Слезе от престола, загледа през отворения прозорец Атина — бедна още, с ниски къщурки, с малки храмове, с тесни улици.

Тезей си спомни за кнососките дворци и за богатия шумен град около тях. Протегна ръце към Атина, сякаш искаше да я прегърне.

— Атина — промълви той, — не се оплаквай, аз ще те облека в злато и мрамор.

Обърна се към адютанта си.

— Хари — каза той, — изпрати да повикат капитан Алепу. Бързо!

Хари тръгна тичешком, повика един от стражите.

— Яхни един кон — каза му той — и препусни до пристанището. Познаваш ли капитан Алепу?

— Не — отвърна смаян войникът.

— Докарай ми един кон! — заповяда му Хари.

Докараха му кон, метна се на него и изчезна като стрела към пристанището.

Тезей слезе, направи преглед на войската, след това отиде извън града при детските дружини. Щом го видяха, децата — момчета и момичета — веднага се строиха и преминаха пред него с вдигнати глави и твърда стъпка.

— Деца — каза им Тезей, — момчета и момичета на Атина! Бащите ни работиха колкото можаха за отечеството, изпълниха дълга си. Ние, които сега израснахме, моето поколение, ще работим също за отечеството, ще изпълним дълга си. Ала вие, момчета и момичета на Атина, сте нашата голяма надежда. Ние поставихме началото, положихме основата, вие ще градите. Да даде богиня Атина един ден да станете много по-добри от нас!

След тези думи децата вдигнаха ръце и въздухът закънтя от възгласите им:

— Да живее царят ни!

Малко преди пладне, потънал в пот, Хари доведе капитан Алепу при царя.

— Добре, дошъл, капитан Алепу! — поздрави го радостно Тезей. — Сега ще те пратя далеч, но ти имам вяра. Ще отидеш и ще се върнеш бързо и пак ще се справиш с всичко както миналия път.

Хитрият капитан се усмихваше доволен.

„Пак ще изкарам нещо — мислеше си той. — Шестнайсетте ковчежета ще се увеличат.“

— Върша само това, което ми нареждаш, царю — отвърна той. — Ти си мозъкът, който решава, а аз съм ръката.

— Слушай — каза Тезей. — Каза, че знаеш пристанището, в което се събирали корабите на варварите в Черно море.

— Знам го, царю. Какво ще заповядаш?

— Ще отидеш и ще кажеш на тези русокоси хора: „Изпраща ме царят на Атина. Знае една страна, където тече мед и мляко. Елате с него, той също има войска и кораби, ще тръгнете заедно, за да завладеете богатата земя и да си я поделите! Елате, преди да настъпи зимата!“. Разбра ли, капитан Алепу?

— Разбрах, царю.

— Трудна е тази работа.

— Харесва ми. Няма да се върна, ако не ги доведа със себе си. Знам езика им, ще им говоря!

— Ако успееш — каза Тезей, — родината ни ще се спаси! Не само ще се спаси, но и нещо повече, ще се прослави. Чу ли?

— Чух.

— Каква отплата искаш, капитан Алепу?

Капитанът се изчерви. Някаква борба се водеше в душата му. Накрая очите му се озариха.

— Нищо! — отвърна той.

— Нищо ли? — възкликна изненадано Тезей. — Какво ти става, капитан Алепу?

— И аз съм човек — отвърна той, — и аз имам честолюбие. Всички вие си давате живота за родината, а аз правя търговия! Казваш ми: „Направи това за отечеството!“. А аз ти казвам: „Плати!“. Е, срам ме е вече, не искам нищо!

Тезей му стисна развълнувано ръка.

— Благодаря, капитан Алепу! — каза му той. — А сега върви и богиня Атина да бъде с теб!

Капитанът поздрави, отправи се към вратата, но изведнъж се спря. Извърна се към царя. Някаква нова борба се водеше вътре в него.

— Какво има, капитан Алепу? — попита Тезей. — Искаш ли нещо?

— Царю — произнесе тихо капитанът, — царю, ако потрябват и шестнайсетте ковчежета, вземи ги!