Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (61)

LXI

Съмна се. Тезей препаса стегнато двуострия си стоманен нож, скри в пазвата си голямото кълбо, прекрачи прага и излезе на големия двор. Останалите тринадесет негови другари бяха вече там и го чакаха.

Три дни и три нощи бяха пирували и сега бяха малко уморени. Девойките бяха бледи, а младежите — отслабнали.

Щом зърнаха Тезей, бързо изтичаха да го посрещнат.

— Добре дошъл, княже наш! — приветствуваха го те, а девойките му целунаха ръка.

— Ти ще ни спасиш! — казваха му те. — Ти ще ни спасиш!

Животът им изглеждаше хубав, не искаха да умрат.

Тезей ги гледаше строго.

— Бъдете винаги готови да посрещнете смъртта! — каза им той. — Няма по-голям позор от страха!

Девойките се изчервиха посрамени.

Тезей се качи на един камък, извика:

— Приближете се! Елате тук при мен!

Мнозина от придворните се бяха събудили и бяха слезли на двора, за да видят младежите, които се готвеха да умрат. Някои прозорци на двореца бяха отворени, на един украсен с позлата прозорец на женското отделение се появи руса девойка. И до нея — друга, по-дребна, мургава.

Тезей вдигна очи, погледна. Позна царкиня Ариадна, но лицето му остана невъзмутимо.

— Елате тук при мен! — отново каза той на другарите си.

Тринадесетте младежи и девойки го наобиколиха. Пристъпиха няколко крачки, застанаха малко по-назад от тях и нашите двама стари приятели Икар и Хари.

— Ръката ти трепери в моята — каза Икар.

— Няма нищо — отвърна Хари. — Ранно утро е още и ми е студено.

Тезей вдигна ръце.

— Братя — каза той, — настъпи мигът, когато трябва да покажем дали имаме смел дух. Достойнството на човека проличава пред смъртта. А ние се намираме пред смъртта. Покажете се смели. Не посрамвайте нашето отечество Атина!

Всички вдигнаха ръце и очите им блеснаха.

— Не се боим от смъртта! — извикаха седем женски и шест мъжки гласа. — Не се боим от смъртта!

— Да се помолим сега на Атина, богинята закрилница на отечеството ни!

Всички вдигнаха ръце към небето и Тезей изрече със силен глас:

— Атина, богиньо на силата и мъдростта, тук сме! Тук, в двореца на царя на Крит, който иска да ни убие! Атина, сега ще слезем в подземията на двореца да се преборим с човекоядното чудовище Минотавъра. Вдигни копието си, Атина, помогни ни!

Дворцовите стражи дойдоха, обкръжиха младежите. Началникът на малобройната охрана беше Малис. Царят го беше понижил от високия му пост началник на дворцовата стража и му беше поверил само пазенето на Минотавъра.

Малис се приближи, погледна Тезей и му кимна скришом. Сякаш искаше да го попита какво решение е взел.

Но Тезей го гледаше равнодушно.

— Време ли е вече? — попита той. — Време ли е вече да слезем в Лабиринта?

Малис пристъпи още една крачка, сниши глас:

— Това ли е решението ти? — попита го той.

— Да.

Лицето на Малис стана сурово. Вдигна двойната си секира.

— Напред! — извика той и тръгна към подземията на двореца.

Един тънък гласец се чу от украсения с позлата прозорец на женското отделение. Но прозорецът бързо се затвори и никой не разбра коя беше жената, която бе извикала.

— Да вървим! — каза и Хари на другаря си.

— Ами ако те види Малис? — възкликна Икар, като забеляза, че приятелят му трепери от тревога.

— Умът му е другаде сега… И после, така както съм облечен, кой ще ме познае?

И посочи бялата шапка, която беше смъкнал чак до веждите си и бялата си престилка.

— По-добре иди си легни… Уморен си — каза му Икар.

— Да вървим! — повтори упорито Хари.

Шествието беше вече тръгнало, седемте младежи и седемте девойки вървяха с твърда стъпка и пееха химна на Атина.

Следваше ги голямо множество от мъже и жени. А още по-назад крачеха Икар и Хари.

Когато стигнаха до входа на Лабиринта, Малис вдигна двойната секира.

— Спрете! — извика той.

Всички спряха.

— Седемте младежи и седемте девойки — извика Малис — да пристъпят една крачка.

— Вземете борини — каза им той, — за да виждате в тъмнината.

Раздаде борини на всички, после се извърна към множеството, което ги бе последвало.

— А вие не продължавайте повече! — заповяда той. — Тишина!

Всички млъкнаха. И изведнъж се разнесе страшен рев дълбоко долу от основите на двореца. Хората пребледняха.

— Подуши храната си звярът и зарева! — каза един старец на жена си.

Жена му го хвана под ръка.

— Хайде да си ходим… Страх ме е…

— Какво се страхуваш? — каза старецът и се засмя. — Звярът е вързан с вериги, не може да избяга!

— Страх ме е! — отново прошепна разтреперана старицата.

— Не се бой, стрино! — обади се един човек до нея. — Минотавърът е от царски род, научен е на хубаво! Не яде старческа плът…

Старицата се ядоса.

— Стара ли мислиш, че съм, а? — каза тя и оправи боядисаните си кичури, които й падаха на ушите.

— Тишина! — отново извика Малис.

После се обърна към Тезей, устните му се усмихваха саркастично.

— Заповядайте — каза той, — минете!

Тезей се извърна към другарите си.

— С помощта на Атина! — каза той. — Да вървим!

Вдигна десния си крак, мина през вратата, последваха го смълчани, малко пребледнели, тринадесетте му другари.