Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (56)

LVI

Царкинята спеше и сънуваше:

„Един дълъг, дълъг и тъмен коридор в двореца. И уж тя върви боса полека, тихо, сякаш дебне някого… И изведнъж чува уж смехове и песни. Поглежда — пред една врата по средата на коридора двама стражи държат голяма стомна, надигат я към устата си, ту единият, ту другият, и пият… Напили са се здравата и пеят.

И изведнъж уж вратата се отваря и от нея излиза един младеж. Вижда стражите, засмива се, духва ги и те се повалят по гръб.

— Ариадна! — вика младежът. — Ариадна!“

Царкинята се сепна, сякаш наистина беше чула името си. Погледна наоколо. Нямаше никой. Кандилото пред статуетката на Великата Богиня гореше спокойно. Прозорецът беше отворен и звездите се виждаха.

Пълна тишина. Навярно всички в двореца спяха. Само в долината се чуваше песента на славеите.

Царкинята остана доста време заслушана в нежното им чуруликане.

— Колко хубаво пеят! — промълви тя. — Навярно те ме събудиха.

Стана, приближи се до кандилото, погледна статуетката от слонова кост. Стори й се, че богинята я гледа и й се усмихва.

— Велика Богиньо — произнесе царкинята, сякаш се молеше, — знаеш болката ми, помогни ми!

Наведе се през прозореца, погледна в двора. Луната беше вече изгряла и лееше бледата си светлина върху дворовете и терасите на двореца.

„Навярно минава полунощ — помисли си царкинята. — Ах, кога ще се съмне!“

Изтегна се отново на леглото си, но не можа да заспи. Слушаше песента на славеите, после чу първите петли, които пропяха на разсъмване.

— Съмва се вече… съмва се… — промълви доволно царкинята. — Днес трябва да намеря начин да го видя.

Отвъд, откъм изток, небето започна да просветва. Звездите една след друга потъмняваха и угасваха. Скоро изтокът започна да аленее и слънцето се показа.

Дворецът се пробуди. Врати и прозорци се заотваряха, робите захванаха да мият дворовете, долу в работилницата майсторите се заловиха за работа.

Царкинята скочи от леглото.

— Крино! — извика тя. — Крино!

И Крино не можа да заспи. Чу, че господарката й я вика, и веднага скочи.

— Добро утро, господарке! — поздрави я тя.

И зачака нареждания.

— Никак не съм спала, Крино… Само за миг се унесох… Но скоро скочих, защото ми се стори, че някой ме викаше по име.

— Навярно си сънувала, господарке — каза Крино. — Помниш ли си съня?

Царкинята вдигна глава, помъчи се да си спомни.

— А, да!… — възкликна тя. — Сега си го спомних!

И започна да разказва съня си. Тъмният коридор… пияните стражи… младежът…

Крино плесна радостно с ръце.

— Ето това е! — извика тя. — Ето това е!

— Кое!

— Изпратила ти го е Великата Богиня, господарке, този сън! Той ни сочи пътя!

— Какво искаш да кажеш, Крино?

— Аз ли? Нищо! Сънят всичко казва: ще намерим начин да напием стражите, Тезей ще отвори вратата и ще дойде да си поговорите!

Царкинята прегърна Крино.

— Точно така! — извика тя. — Събуди ли се Хари?

— Не още. Спи дълбоко.

— Щом се събуди, да дойде тук. Сече му умът, ще намери начин да напием стражите. Нали ти казвах? Великата Богиня ми изпрати този сън, за да ми помогне. Затова се усмихваше така, когато се загледах в кандилото през нощта!…

Някой почука на вратата. Крино изтича да отвори.

— Икар! — извика тя радостно.

— Да влезе! — заповяда царкинята.

Икар поздрави, огледа се.

— Къде е Хари? — попита той.

— За какво ти е? Спи.

— Трябва да го видя — настоя Икар.

— Тайни ли имате? — попита със смях Ариадна.

Днес царкинята имаше настроение, защото беше започнала да се надява, че всичко ще се нареди.

— Да, царкиньо — отвърна младежът и се извърна към стаята на Крино.

— Да отида ли да го събудя? — попита той.

— Щом се налага… — отвърна царкинята и се усмихна.

Икар отвори вратичката, влезе.

Стаята на Крино беше много скромна и извънредно чиста. Имаше прозорче, което гледаше към един малък двор, на самото прозорче имаше една много красива малка стомна, на нея беше нарисуван голям черен октопод, който обгръщаше с пипалата си цялата стомничка. И тук по стените бяха изписани големи бели лилии и летящи пеперуди. Долу, върху рогозката, кротко седеше едно черно коте със затворени очи, сякаш спеше.

Икар се отправи право към постелята, където спеше приятелят му.

— Хари! — извика той и го побутна леко.

Но Хари спеше дълбоко и не го чу.

— Хари! — извика по-силно Икар.

Хари отвори очи. Видя приятеля си и се усмихна.

— Какво така рано-рано? — измърмори той. — Добре дошъл!

— Рано ли? — възкликна Икар със смях. — Слънцето се е издигнало две копрали на небето. Събуди се!

— Станало ли е нещо? — запита разтревожено Хари.

— Станало и проходило! — отвърна му със смях младежът. — Станало и проходило, та да се измъкне.

— Не те разбирам… — каза Хари и потърка още сънените си очи.

— Сега ще ме разбереш. Слушай, опитите излязоха сполучливи!

— Какви опити?!

— О, ти с твоите пътешествия си забравил, виждам, всичко! Ами нали ти казах, че баща ми…

— Аа! — възкликна Хари. — Крилата!

— Да, крилата! Снощи баща ми направи нови опити. Успешни! Прелетя тайно от двореца чак до отсрещния хълм. Разбра ли? Свобода!

Но Хари беше вече намерил друг начин да се освободи. Прозя се и каза:

— Добре!

— Какво! Това не ти ли прави впечатление! — възкликна обидено Икар.

— Как да ти кажа, Икаре — отвърна със сериозен глас Хари. — Това пътуване ме промени малко. Струва ми се, че умът ми някак съзря. Намерих друг начин да се освободим.

— Какъв?

— Не да си сложа крила и да избягам от тиранина, а да остана тук и да се боря с него.

— Как би могъл? Ти си сам…

— Не съм сам. Има много като мен. Ще се обединим и всички ще воюваме.

— Имате ли оръжия? Имате ли водач?

— Имаме оръжия. Баща ми ги изработва сега оттатък, в Атина. Имаме си и водач. Познаваш го.

— Царският син от Атина ли?

— Да, Тезей. Той е силен, разумен и справедлив. Не са му нужни роби, а съратници. Трябва да отидеш в Атина и да видиш как живеят там хората.

— Нямат ли си цар?

— Имат, но не са роби, а свободни граждани. Живеят, работят, мислят свободно. Всеки работи за всички, всички работят за всеки. Както е в едно семейство — като братя. А царят е бащата на народа. Разбра ли?

— Аз не мога да чакам — отвърна Икар. — Искам да полетя и да избягам.

— И ще оставиш другите тук да робуват, така ли? Това не е редно, Икаре. Не ти ли се струва малко… недостойно?

Икар наведе глава. Колко се беше променил приятелят му! За няколко месеца беше станал друг човек.

„Прав е — помисли си той, — прав е… Но аз искам да полетя!“

Стана.

— Тръгвам си — каза той. Отивам да помогна на баща си в работилницата.

Хари го хвана за ръката.

— Икаре — каза му той, — скъпи приятелю, може ли да те попитам нещо?

— Кажи, Хари. Какво искаш?

— Ако тук в двореца стане нещо… ще ни помогнеш ли и ти?

— Какво да стане?

— Не знам още… Не знам нищо. Но ако стане, бих искал да знам дали и ти ще бъдеш с нас!

— Ако стане скоро — отвърна той, — да, ще бъда с вас. Но ако се забави…

— Бързаш ли?

— Бързам.

— За големите дела се иска голямо търпение, Икаре. Иска се търпение, упоритост, обич. Иска се да забравиш себе си и да се жертваш за другите.

— Къде си научил всичко това? — възкликна изненадано Икар. Хари се усмихна.

— Животът ме научи на това — отвърна той. — Моят кратък живот полека-лека, без да разбера, ти казвам, умът ми съзря…

— Добре — каза Икар, — пак ще поговорим. Тук ли ще останеш през целия ден?

— Да, ще изляза чак довечера. Кога ще дойдеш?

— Когато свърша работата си — отвърна Икар — Довиждане! На добър час, скъпи приятелю! И вземи решение! Крилата не трябва да бъдат отвън, на раменете ни! Трябва да бъдат вътре, в душата ни, Икаре!