Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (46)

XLVI

Такива неща ставаха в прочутия Кнососки дворец. Така минаваха дните и нощите на царя, на царкините, на велможите, на робите… А в това време какво правеше далеч там в Атина нашия малък приятел Хари?

Капитанът го вземаше всеки ден със себе си и се разхождаха из тесните селски улици на Атина, първи отиваха на празненствата и панаирите, когато някой старейшина се изкачваше на стълбището на храма, за да говори, капитанът издърпваше Хари напред и заставаха в първите редици. Но най-много се въртяха около двореца.

„Няма как — разсъждаваше капитан Тилисос, — все някой ден ще се появи пред нас ковачът, ще ни зърне, ще види сина си и ще се спусне да го прегърне. И тогава аз в името на царя на Крит ще го сграбча и ще го откарам на кораба си, и ще го върна обратно в Крит…“

Това беше намислил капитанът и обикаляше с Хари из Атина, ала напразно! Ковачът го нямаше никъде! Царският син — също! Кой знае в какво подземие са го затворили, за да обработва скришом желязото, а пък другият, царският син, все още гонеше разбойниците по планините!

Минаха десет-петнайсет дни. Капитанът започна да се отчайва. Как да се завърне в Крит с празни ръце? Как да се представи на царя? Може в гнева си старият вироглав цар да го убие!

Един ден узна, че князът се прибрал в двореца. Очистил разбойниците и се завърнал победител.

Лицето на капитана просветна.

— Намислих! — извика той радостно. — Намислих!

Повика Хари.

— Хари — каза му той, — имам план.

Хари се разтревожи. Беше му дотегнало да обикаля толкова дни из Атина. Нямаше нищо за гледане в такова едно село и после не знаеше защо се вършеше всичко това. Подозираше, че капитанът си беше наумил нещо лошо. Затова се разтревожи, като го чу да казва, че има някакъв план.

— Не се плаши — каза му капитанът, — за твое добро е. Слушай, аз трябва да замина за Крит. Не мога да остана повече тук. Но къде да те оставя?

— Вземи ме с теб в Крит — помоли го Хари.

— Не мога. Заповед на царя — трябва да останеш тук!

Хари замълча.

— Слушай, Хари — продължи капитанът, — дойде ми наум да те заведа в двореца и да помоля царя да те вземе на служба при себе си. Или по-добре…

Очите на капитана блеснаха. Едва сега се сети за това — вместо при стария цар защо да не го заведе направо при княза? Така щеше да види веднага дали се познаваха и щеше да пише бързо на своя цар, че вече напълно сигурно е открил чужденеца, който беше дошъл през лятото да оглежда двореца.

И кой знае, може би скоро щеше да открие и ковача в подземията на двореца.

— Или по-добре?… — повтори Хари, за да припомни на капитана да си довърши думата.

— Или по-добре — продължи капитанът, — да те заведа направо при сина на царя. Той набирал, чувам, все отбрани младежи, за да ги обучава за войници. Ако си силен и добър, ако се подчиняваш на началниците си, ако проявиш смелост в опасностите, сигурен съм, че царският син ще те обикне и тогава ще се издигнеш и прочуеш.

Хари слушаше внимателно думите на капитана.

„Кой знае — мислеше си той, — дали не е прав! Тук е родината ми Атина! Защо да не постъпя на служба при истинския ми цар? И кой знае, ако стана добър воин, дали някога няма да отида да воювам срещу критския цар и да освободя отечеството си от критското иго!“

— Как ти се струва планът ми, Хари? — попита капитанът.

— Харесва ми — отвърна младежът. — Да вървим!

— Не бързай — отвърна капитанът и се засмя. — Първо трябва да се обадим на княза и да поискаме неговото позволение. Ти остани в къщи, а аз ще отида в двореца. Чакай ме, най-много до един час ще бъда тук.

Капитанът отвори вратата и излезе. Но изведнъж го обзе някакво предчувствие. Извърна се и изгледа Хари, който стоеше на прага.

— Да не избягаш! — извика му той.

— Няма да избягам! Няма да избягам! — отговори решително момчето. — Върни се бързо, капитане!

В същото това време царският син Тезей тъкмо четеше едно кратко писъмце, което някакво загадъчно лице му беше изпратило от Крит.

„На княза на Атина

прочути Тезей,

пише му това писмо едно познато нему лице, но което не трябва да спомене името си.

Твоят малък приятел Хари, синът на ковача, се намира в Атина заедно с един критски капитан. Гледай да го намериш и да го освободиш.“

Нищо друго не казваше странното писъмце.

— Хари е тук! — извика радостно Тезей. — Ах, колко ще се зарадва милият ми ковач, когато научи това!

Пристъпи крачка към вратата.

— Ще сляза веднага в подземието — каза той — да му обадя радостната вест!

Но изведнъж се спря.

„Защо — помисли си той — да не се заема да намеря Хари, преди да кажа на баща му, и така неочаквано да му отнеса не добрата вест, а да му заведа направо детето му!“

Повика веднага началника на стражата.

Офицерът се появи. Беше изпечен от слънцето як старик, носеше бронзови доспехи и голям шлем с пера.

— Началнико на стражата — каза му Тезей, — имам една молба към теб.

— На твоите заповеди, княже! — отвърна офицерът.

— Тук, в нашия град, тези дни е пристигнал един критски капитан, който водел със себе си едно момче. Искам веднага да доведеш това момче в двореца.

Офицерът се засмя.

— Ще ти го доведа веднага, княже! — каза той.

— Знаеш ли къде се намира?

— Това е мое задължение — да знам всичко, каквото става в града.

— Ами как го откри?

— Не беше никак трудно. От десетина-петнайсет дни насам забелязахме, че един критски капитан води за ръка едно около дванайсет-тринайсетгодишно момче и непрекъснато обикаля около двореца. Веднага се усъмних. Изпратих един мой доверен разузнавач да ги проследи и да ми каже къде са отседнали и кои са. Още на другия ден знаех всичко: отседнали са в къщата на един от дворцовите готвачи, Димос, и двамата са от Крит. Капитанът при това донесъл някакво писмо на баща ти…

— Писмо ли? От кого?

— От царя на Крит!

— И какво иска?

Офицерът вдигна рамене и се усмихна.

— Това не знам. Нямам право да шпионирам и своя цар!

— Добре — каза Тезей, — ще узная. Но сега да не губим време. Изпрати двама стражи в къщата, където се намира момчето, за да ми го доведат. Веднага!

Офицерът поздрави.

— След пет минути ще бъде тук — каза той. — Стига да се намира по това време в къщата.

Отвори вратата и излезе. Но бързо се върна обратно, като се смееше.

— Какво има? — попита Тезей.

— Княже — каза офицерът, — тук в преддверието стои самият капитан и иска, казва, да те види.

— Сам ли е?

— Сам е.

— Момчето значи е в къщата. Изпрати веднага хора да го доведат. И кажи на капитана да дойде утре. Днес имам много работа.

Офицерът излезе тичешком.

След няколко минути пред къщата на Димос се появиха двама войници, Хари стоеше още на прага и нетърпеливо чакаше капитана.

— Ти ли си Хари? — запитаха го войниците. — Хари от Крит?

— Аз.

— Да вървим!

— Къде?

— В двореца. Викат те.

— Да вървим! — каза с готовност Хари и последва с бързи крачки двамата стражи.

Помисли, че ги беше изпратил капитанът. Откъде можеше да знае какво го очакваше сега в двореца!