Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (10)

X

Замълча. Луната се беше вече изкачила навръх небето. Навярно беше полунощ.

Младежът стана.

— Да вървим — каза той.

— Къде? На кораба ли?

— Не говори. Следвай ме!

Слязоха от скалата, тръгнаха край морето, стигнаха до голяма пещера под крайбрежните канари.

Един малък кораб се полюшваше леко върху водата. Не приличаше на критски кораб със странни божества на носа и с пъстроцветни украшения. Беше скромен, с една висока мачта и с четири гребла. Целият беше бял, само на носа му се виждаха две изрисувани големи очи.

Тезей подсвирна тихо. Двама души изскочиха от трюма.

— Заповядай! — казаха те и застанаха мирно.

— Тръгваме! — каза младият човек.

— Готови! — отвърнаха мъжете.

— Внимание! Опичайте си ума! — заповяда младежът. — Не бива да ни видят.

В този миг луната потъмня. Младежът вдигна очи, един облак беше закрил лицето на месечината. „Богиня Атина е с мен!“ — прошепна младежът доволен.

— Напред! — извика той. — Сега е моментът!

И скочи на кораба.

Без да чака подканване, Аристид също скочи на него.

— Кой е този? — попитаха раздразнени двамата моряци и сграбчиха Аристид през кръста.

— И той ще дойде с нас! — каза младежът.

— Както заповядаш, княже! — отвърнаха послушно двамата мъже и го пуснаха.

Аристид вдигна изненадано глава.

— Княз ли? — прошепна той. — Княз ли?

— Не говори — каза Тезей. — Вземи едно гребло!

Аристид сграбчи радостно едно гребло. Двамата моряци също хванаха по едно гребло. Тезей седна при кормилото.

— В името на Атина! — прошепна Тезей. — Напред!

Луната беше все още закрита. Пристанището беше потънало в мрак.

— Тихо! — заповяда Тезей. — Не пляскайте силно с греблата!

И тримата започнаха да гребат безшумно. Плъзгаха се внимателно, отдалечиха се от кея, отправиха се към открито море.

На изхода на пристанището, горе от кулата на нощната стража, се разнесе глас:

— Кой е там?

Тезей се наведе.

— Спрете за малко — заповяда той. — Задръжте веслата.

Корабът спря. Почакаха минута, две.

— Кой е там? — отново се чу гласът.

— Тихо! — прошепна Тезей. — Не мърдайте!

Изчакаха още две минути. Забелязаха, че на кулата се раздвижи някакъв фенер.

— Няма никой! Не викайте! — разнесе се тогава друг глас от отсрещната кула.

— Стори ми се, че… — обади се първият глас.

— Пиян си! — чу се пак вторият глас, този път подигравателно. — Пиян си! Кротувай там!

Тезей изчака още малко. Друг облак закри отново луната.

— Напред! — заповяда князът.

Корабът тръгна. Плъзна се леко, потъна в мрака.

— Вдигнете платната! — нареди Тезей. — Измъкнахме се!

Вдигнаха платната, повя вятър, корабът усили ход.

— Слава богу! — промълви Аристид и избърса потта, която се стичаше по лицето му. — Отървахме се!

Примъкна се до Тезей. Взе ръката му и я целуна. Две радостни сълзи бликнаха от очите му.

— Княже — каза той, — къде отиваме?

И тогава Тезей му стисна ръката.

— Още ли не си отгатнал, скъпи приятелю?

— Не, княже. Къде отиваме?

— В Атина! — отвърна Тезей и ликуваща усмивка се разля по лицето му.