Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- — Добавяне
XLII
Като завърши четенето на писмото, царкинята го подаде на Икар.
— Благодаря — каза тя. — Това писмо ми достави голяма радост.
Извърна се към Крино.
— Крино — нареди й тя, — върви да отвориш сандъка ми. Вдясно ще намериш един хубав син плат, извезан със сребърни звезди.
Крино отвори сандъка, намери синия плат и го даде на царкинята.
Ариадна го взе и протегна ръка към Икар.
— Икаре — каза тя, — вземи го, твой е. Малък подарък за голямата радост.
Икар целуна ръка на царкинята.
— Благодаря — каза той. — Ще облека този скъп плат, който ти ми подаряваш, в някой тържествен миг в живота ми.
Поклони се и излезе.
— И тъй? — попита царкинята Крино. — И тъй, разбра ли сега?
— Какво да разбера, господарке?
— Защо царят изпрати Хари в Атина?
— Не — отвърна Крино засрамена. — Не, още не съм разбрала.
Ариадна се засмя, погали черните коси на Крино.
— Колко си чиста! — каза й тя. — Аз ще ти разкрия плана на царя. Един ден ще видиш, че съм била права.
— Слушам те, господарке! — промълви Крино и погледна нетърпеливо царкинята.
— Баща ми е много хитър — каза царкинята. — Бездруго подозира, че красивият чужденец, дето дойде в двореца ни, е царски син. И веднага се е досетил, че може да е царският син от Атина. „Дошъл е сигурно, за да огледа двореца ми — казал си е царят. — Навярно той е подмамил и моя ковач и го е отвел със себе си, за да му приготви и на него от новите оръжия от желязо!“ Това си е помислил царят и веднага е поставил в действие плана си. Разбра ли?
— Не още, не още! — отвърна отчаяно Крино.
— Ами че всичко е много просто! — каза царкинята. — Изпратил е Хари като примамка. Обзалагам се!
— Като примамка ли? — възкликна Крино.
— Ами разбира се! Видя ли какво пише Хари? Заповед: да не излиза навън сам, а само с капитана. Защо? Ще ти кажа. „Атина е малък град — казал си е царят, — като излязат да се поразходят капитанът и Хари, няма как да не ги види някой път царският син, ще познае Хари, няма да се сдържи и ще отиде да го заговори.“ И тогава вече нашият цар ще се увери, че чужденецът, дето беше дошъл тук и се бе сприятелил с брат ти, е бил царският син от Атина.
— Разбрах! Разбрах! — каза Крино.
Позамисли се.
— Ами че така Хари може да се срещне и с баща ни! — възкликна тя.
— Разбира се, че може. И по този начин хитрият ми баща ще може да пипне и твоя баща. С една стрела два заека, както казва поговорката.
— Страх ме е… — промълви Крино.
— Не се бой — отвърна й Ариадна с усмивка. — Няма да ги оставя аз да паднат в клопката.
— Какво ще направиш, господарке?
— Шт! Имам си свой план!
Замълча. Изглеждаше доволна.
— Всичко ще свърши добре — изрече най-сетне тя. — Това писмо беше много важно. Научихме къде се намира Хари, видяхме колко е смел князът на Атина, щом като преследва сам лъвове и разбойници, и накрая — разкрихме плана на нашия цар!
Засмя се тихо, потри радостно ръце.
— Но и аз си имам свой план! — повтори тя. — Ще видим кой ще надвие!
На другия ден по пладне Икар седеше под любимото си маслиново дърво пред вратата на двореца и обядваше. Денят беше много приятен, след дъждовете времето беше омекнало и слънцето блестеше на безоблачното небе. Първите зимни цветя, нарцисите, с тяхното тежко, опияняващо ухание, бяха цъфнали. В Царските градини цели парцели бяха изпълнени с тези прелестни цветя, снежнобели, с шафранената си като жълтък среда. Федра, царкинята, много ги обичаше и всеки ден се разхождаше в градината, за да им се любува, а в стаята си имаше голяма ваза, пълна с нарциси.
Като се наяде, Икар откъсна два-три нарциса и с наслада започна да ги мирише. Спомни си за една приказка, която баба му беше разправила веднъж.
„Нарцис, дете мое — му разправяше добрата старица. — Нарцис първоначално не бил цвете, а прекрасен младеж. Всички го обичали, но самият той не обичал никого, защото бил много красив и се бил възгордял от това. Само за себе си мислел: как да се изкъпе, как да се среше, да се напръска с благоухания, да се облече в хубави дрехи и да стане още по-красив. Още от сутринта, щом се събуждал, изтичвал на извора, навеждал се и се любувал на лицето си, отразено във водата. Докато накрая веднъж му се завило свят, паднал във водата и се удавил. Измъкнали го, погребали го, а върху гроба му поникнали цветя, които днес наричаме нарциси. И всички онези, които не могат да се налюбуват на себе си и се гледат непрекъснато в огледалото, ги наричаме «нарциси»!“
Икар се наслаждаваше на приятното ухание на цветята и си мислеше за старата приказка, но изведнъж скочи прав — някакъв човек идеше по пътя от пристанището заедно с двама дворцови стражи.
— Той е, той е! — прошепна Икар. — И ето го, сега се завръща, а лицето му сияе от радост!
Спусна се тичешком на пътя; капитан Кафисос се приближаваше, облечен в най-хубавите си дрехи, Икар вдигна ръце да го поздрави, но капитан Кафисос се извърна с безразличие и го погледна, сякаш не го познаваше, и продължи пътя си.
Икар остана като вцепенен сред пътя и не знаеше какво да си мисли.
„Навярно не ме е познал — каза си той. Но все пак, как е възможно? И после, защо да не протегне и той ръка и да отвърне на поздрава от учтивост? И непознат човек дори, ако те поздрави, от учтивост трябва да му отвърнеш на поздрава!… Какво ли става? Сигурно не е искал да покаже, че ме познава… Но защо, защо?“
Капитан Кафисос, разбира се, много добре беше разпознал Икар, но се бе престорил на безразличен.
„По-добре — каза си той — да не го заговоря, ще ме попита веднага за бащата на Хари, а какво мога да му отвърна? Опасно е, ако кажа нещо различно от това, което възнамерявам да кажа на царя, в никакъв случай не бива да го сторя… Всичко е лъжа и съм го предназначил само за Негово Величество… Нека се престоря, че не го познавам!“
Извърна поглед настрани и се усмихна.
„Опасна е играта, която играя — помисли си той, — но се налага. Ще успея ли, няма ли да успея? Ще видим! Във всеки случай ще сторя каквото мога, за да спася един човек, когото обичам!“
Капитан Кафисос следваше двамата стражи, влезе в двореца, изкачи се по широкото стълбище, стражите отвориха широко вратата на царската зала и възвестиха радостно:
— Царю честити, капитан Кафисос, който носи важни новини!