Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (44)

XLIV

Капитан Кафисос сега спеше спокойно на кораба си, доволен беше. „Добре я скроих — казваше си той, — слава богу!“

Но едно си намисля човек, а друго му донася съдбата — изведнъж всички планове на нашия капитан се провалиха.

Един ден валеше силен дъжд. Беше студено и царят седеше в стаята си край огъня и се грееше. Мислите му се връщаха към миналото, когато беше още млад, когато воюваше и се завръщаше победител и герой в страната си. Колко му се възхищаваше тогава народът му! Как се покачваха жените на покрива на къщите и го обсипваха с цветя!

Старият цар поклащаше тъжно глава.

— Сега и аз остарях, и царството ми остаря… — промълви той. — Струва ми се, че и аз, и то се намираме пред края си. Само едно спасение имаме — желязото! Но откъде да намерим майстори, които да го обработват? И Аристид още го няма никакъв… Сигурно са го убили, горкия. А пък аз си мислех…

Такива неща си мислеше старият цар, когато неочаквано вратата се отвори и един вестоносец влезе запъхтян в стаята.

— Царю — произнесе той и падна в нозете на стареца, — нося ти писмо!

— Откъде идваш?

— От Атина, царю!

Царят подскочи.

— Кой ти даде писмото?

— Капитан Тилисос!

— Да дойде писарят! — заповяда царят на двамата стражи.

След малко хилавият писар с дългите сиви коси стоеше пред него.

— Заповядай, царю! — каза той с пресеклив глас.

— Чети!

Протегна ръка старчето, взе писмото със странните знаци и захвана бавно да срича:

„До Царя на Царете,

смиреният му слуга

капитан Тилисос пише:

Всичко се разви благоприятно, царю. Сторих каквото ми заповяда. Предадох писмото на царя на Атина, той стана прав и му се поклони. Повика писаря си, който му го прочете, щом го чу и го проумя добре, каза:

«Ще стане така, както заповяда господарят!»

Гласът му трепереше малко, ала, ще не ще, ще се подчини на заповедите ти.

От утре ще изляза на риболов със стръвта, която ти ми даде, царю. Веднага щом уловя двете риби, които ми поръча, ще ти пиша да вземеш решение.

Падам ничком и се покланям на царските ти нозе.

Пиша аз, капитан Тилисос, смирен слуга на великия цар на Крит“.

След като писарят му прочете писмото, царят се усмихна.

„Умен е капитанът — каза си той, — и ще съумее да се справи. Ако двете риби са в Атина, сигурно ще видят стръвта и ще клъвнат. Но се боя, че сега те са много далеч, много далеч, в Кипър…“

Извърна се към стражите и им посочи пратеника.

— Вземете този човек — заповяда им той, — и го отведете долу в готварницата да яде и да пие колкото си ще. И му дайте и десет бронзови октопода!

„Октоподи“ са наричали тогава едни бронзови дискове, които служели за пари. Имало от бронз, от сребро, и от злато, а върху тях бил изобразен октопод.

Пратеникът се поклони и радостно последва стражите.

Когато остана сам, царят стана от престола си, погледна за миг нарисуваните по стените странни зверове и лилии, после се затътри към прага с бавни, уморени крачки.

Валеше… Небето беше покрито с облаци, дърветата се бяха оголили.

— Зима… — промълви старият цар, като зъзнеше. — Зима…

Пристъпи към големия лъскав мангал, който гореше до престола му. Протегна повехналите си ръце, за да ги посгрее.

— Остарях — прошепна той, — остарях.

Спомни си отново за младините си — как се бореше и той с биковете, как отиваше на лов и убиваше диви свини и как веднъж, когато Лато вдигна глава и се разбунтува, той тръгна с войската си и за три дни го превърнаха в пепелище. А сега?

— Остарях — прошепна той отново, — остарях…

Въздъхна. Но една голяма мъка имаше той в живота си. Нямаше наследник. Родиха му се две дъщери, ала син не му се роди.

„Кой ще поеме царството ми? — мислеше си той. — Хора чужди, зетьовете ми. Не от моята кръв… Отиде, свърши се родът ми, пропада…“

Но и царството му пропадаше. С всеки изминал ден все повече западаше. Не можеше вече да набере войска и да започне войни. Трудно успяваше да задържи това, което бяха завладели някогашните царе.

„Да не ми вземат нищо… Да не ми вземат нищо…“

Това беше голямата грижа на стария цар. Да запази това, което имаше. А някогашните царе, прадедите му, бяха изпълнени с младост и сила, набираха войска и казваха: „Искам да завладея света! Крит не ме побира!“.

Старият цар поклати глава, сякаш искаше да прогони тъжните си мисли. Плесна с ръце, появиха се стражите.

— Кажете на главния сънотълкувател да дойде веднага! — заповяда той. — И донесете шаха!