Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (15)

XV

Тримата приятели се поспряха и загледаха очаровани. Кръгъл площад върху едно възвишение, заобиколен с дървета и пълен с народ. Носеше се жужене като от хиляди пчелни роеве. В средата се издигаше олтарът с големите бикови рога, до него се намираше статуята на Великата Богиня — жената, която кърми хората и животните.

Селяните бяха насядали на земята, всеки беше изложил пред себе си стоката си, а купувачите се движеха сред тях бавно-бавно, разглеждаха внимателно и пазаруваха.

— Да отидем да купим нещо и ние! — каза Икар със смях. — Баща ми даде по случай празника една медна монета, вижте!

И извади от джоба си продълговато парче мед — върху него бяха отпечатани два бикови рога, които се проточваха от единия до другия край на медния къс.

— С тази монета — каза той, — можем да си купим каквото си щем. Ти какво искаш, Крино?

— И гладна, и жадна съм — каза девойчето.

— Тогава ще си купим плодове — предложи Икар. — Те хем насищат, хем утоляват жаждата. Да вървим.

Минаха край първата редица, където селяните, седнали на земята, продаваха жито, ечемик, сусам, леща, грах, нахут…

По-нататък други селяни продаваха запечатани стомни, върху които беше изрисуван грозд — те бяха пълни с вино. Върху други делви имаше изрисуван ечемичен клас — те бяха пълни с питие, направено от ечемик, нещо като днешната бира. До тях други селяни продаваха сирене и мед, а имаше и такива, които предлагаха уханни билки: мащерка, чубрица, джоджен, градински чай. А един продаваше росен.

Крино се спря.

— Какъв чудесен росен! — възкликна тя. — Няма по-благоуханна и полезна билка от росена.

— Да — отвърна със смях Икар, — но е много скъп и медната ни монета няма да стигне.

— Защо е толкова скъп? — попита Крино. — Росенът не е ли като другите билки?

— Съвсем не — отвърна Икар. — Първо на първо, росенът се среща само в Крит. След това, той расте само по високи и стръмни планини и тези, които го берат, рискуват да паднат в някоя пропаст, всяка година мнозина загиват. И най-сетне, среща се много нарядко.

— Ето грозде! Първото грозде тази година! — извика Хари и изтича към един селянин, който беше поставил пред себе си две кошнички черно грозде с малки редки зърна.

— Здравей, земляк! — поздрави го той. — От кое село е това ранозрейно грозде, дето си ни донесъл?

— Отдалеч, момчето ми — отвърна селянинът, — от отвъдната страна на Крит. От околностите на Герапетро. Там всичко узрява по-рано, защото е много топло.

— Да си вземем! — каза Икар. — Тъкмо това ти трябва, Крино. Гроздето хем насища, хем утолява жаждата.

Подаде монетата на селянина.

— Дай ни грозде — каза му той. — Само че избери ни, моля ти се, узряло.

Селянинът взе монетата, избра от кошницата три зрели грозда и даде по един на всяко дете.

— Хайде, и догодина, земляк! — казаха му те и започнаха да ядат с охота.

Но след малко Икар спря, беше изял само една малка чепка.

— Не съм гладен — каза той, — подарявам ти го, Крино. Ти си гладна.

— И аз ти подарявам моя! — обади се и Хари.

— Не, не! — извика Крино, но вътрешно беше много доволна, защото беше наистина много гладна, а и обичаше грозде.

Икар закрачи по-нататък.

— Ето ги и рибарите! — извика той. — Харесват ми тези хора! Погледнете ги какви са левенти! Как само са ги изпекли слънцето и морето! Да отидем да видим какво продават!

Под статуята на Великата Богиня рибарите бяха изложили в широки, но плитки панери, всички блага на морето — риби, раци, октоподи, сепии, миди, морски таралежи. Икар радостно вдишваше соления мирис.

— Ах, колко е приятен! — каза той. — Сякаш плувам в морето.

Рибарите, изпечени от слънцето и грубовати, стояха прави и си деряха гърлото — крещяха и хвалеха морската си стока.

Един много висок старец държеше в ръце голям кош, пълен със сюнгери и волски рогове.

— Ех, ако имах пари, щях да си купя този рог! — каза Икар и погледна с копнеж един голям вит рог, който блестеше отвътре като бисер.

Старият моряк се усмихна.

— Чий син си, момчето ми? — попита го той.

— Син съм на Дедал, може би го знаеш?

— На големия майстор ли? — възкликна морякът и изблещи очи.

— Да, знаеш ли го?

— Дали го знам! — отвърна морякът. — Веднъж дойде на пристанището, а пък аз седях в лодката си и отделях различните морски живини, които бях уловил. Него ден бях хванал и една голяма морска звезда, цели две педи! Рядко нещо! Гледах я и й се любувах и по едно време чувам един глас над себе си: „Ей, юнак!“. Тогава бях, видиш ли, по-млад, с голяма черна брада. Вдигам глава, виждам един човек, облечен като чужденец. „Какво искаш, господарю?“ — питам го аз. „За колко продаваш тази морска звезда?“ „Не я продавам — отвърнах му аз. — Харесва ми и ще я запазя за себе си. Ще я закова ето тук, на носа на лодката ми, за да си я гледам“. „Продай ми я — настоя той, — а пък аз ще издълбая на носа на лодката ти друга звезда, още по-хубава, и хем няма да се развали никога.“ „Ами че кой си твоя милост — попитах го аз, — та се хвалиш, че можеш да издълбаеш по-красива звезда от тази?“ „Аз съм Дедал, главният майстор на царя.“ И тогава аз, нали бях чувал вече за него, се изправих почтително. „Заповядай — казах аз, — подарявам ти звездата. Ти си голям майстор и заслужаваш да я имаш.“ „Чакай — каза тогава баща ти, — ще вляза в лодката ти.“ И с един скок се намери в нея. Измъкна от пояса си две тънки продълговати сечива. „Почакай малко — каза, — ей сега ще издълбая на носа на лодката ти звездата.“ Сложи звездата до себе си, коленичи на носа и започна да дълбае. Поглеждаше ту звездата, ту дървото. И след малко — какво да видя! Една голяма звезда с пет лъча се извиваше като жива на носа на лодката. Взех ръката му и я целунах. „Само Бог може да върши такива чудеса!“ — казах му аз. И сега, ако слезете някога на кея, деца мои, потърсете лодката на стария Олинтос и ще видите издълбаната звезда.

И след като каза това, взе рога и го постави в ръцете на Икар.

— Твой е — каза му той, — не искам пари. Само кажи на баща си: „Поздрави от стария Олинтос, ловеца на сюнгери“.

— Благодаря ти, капитане! — отвърна радостно Икар. — Ще свиря с рога и ще те споменавам…