Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (80)

LXXX

Приказваха си благородниците и благородничките, а в това време от копитата на конете изскачаха искри по плочите, потънали в пот ездачи се спешаваха, трополяха по дворовете на двореца, викаха.

— Къде е царят? — запита водачът им конникът, който пристигна първи.

— Яде… — отвърна му някой.

— Спи… — отговори му друг.

— Яде или спи? — извика ядосано конникът.

— И двете… — отвърна му трети и се закиска.

Конникът тропна силно с крак.

— Смеете се! — извика той. — Смеете се! А ние загиваме! Трябва веднага да се видя с царя!

Преведоха го от помещение в помещение и накрая стигнаха до царските покои.

— Ето тук е! — казаха му. — Почукай!

Конникът се поприведе, почука тихо.

— Чукай силно, та да чуе! Сигурно спи.

Вратата се отвори. Федра се появи в красивия си есенен тоалет.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да видя царя! Наложително е!

— Защо е наложително? Не викай!

— Царкиньо, цялото море се изпълни в далечината с малки червени светлини… Навярно са кораби! Загиваме!

— Не викай, ти казвам! — сряза го раздразнено Федра. — И затова си дошъл и ни разстройваш в такъв час!

— Сигурно са врагове! — промълви изплашено клетият вестоносец. — Повикай царя да даде нареждания да вдигнат платна нашите кораби, да не ги пуснат да се приближат! Събуди царя!

— Махай се! — каза повелително Федра. — Да го изплаша напразно, та да не разреши утре да се проведат борбите с бикове ли? Махай се, ти казвам!

— Какво има? — чу се в този миг един сънен глас откъм стаята.

— Нищо, татко… — отвърна Федра и се готвеше да затвори вратата.

Но вестоносецът с един скок се озова вътре.

— Царю! — извика той. — Загиваме! Морето се изпълни с кораби… Идат!

— Кои?

— Знам ли и аз, царю? Нощ е, не можем да различим… Само светлини, хиляди червени светлини…

— Добре — каза царят. — Нещо друго?

— Какво друго искаш, царю? Това не ти ли стига?

— Донеси ми малко розова вода — каза царят на Федра.

Федра изтича с готовност, тази вечер беше останала при него, за да му угажда, та да не отлага повече борбите с бикове. Донесе розова вода, разтри му слепоочията, поръси лъскавото му плешиво теме, изля и на дланите му.

— Благодаря ти, Федра, дете мое — каза като си пое дълбоко дъх царят. — Сега се чувствувам по-добре.

И замълча.

Вестоносецът стоеше и го гледаше.

— Какво искаш? — попита най-сетне царят.

Но изведнъж си спомни.

— А, да — каза той, — върви да повикаш офицерите и капитаните.

Вестоносецът изчезна.

— Какви бели… — измърмори царят. — Дотегна ми вече…

— Стига само да не ни попречат утре на борбите с бикове… Ще се пукна от яд! — изломоти Федра.

— Какво каза, Федра, дете мое?

— Ами на, не се притеснявай, татко… Аз мисля само за теб…

Старецът се развълнува.

— Благодаря, дете мое — произнесе той. — Ти не си като другата, щуравата, дето ме заряза и замина.

— Пак ли се сети за нея? — извика Федра ревниво.

— Не… не… — промълви нещастният старец. — Не се сетих за нея… От дума на дума…

Вратата се отвори, появиха се пет-шест офицери и двама-трима стари капитани по нощни дрехи.

— Какво има, царю? — запитаха те. — Заповядай!

— Знам ли и аз какво става? — отвърна отегчено царят. — Знам ли и аз? От пристанището дойде един вестоносец и се развика. „Какво ти има?“ — питам го аз. „Кораби налитат откъм морето!“ — ми казва. Сторете ми тази добрина, идете да видите какво става…

— Всички ли да отидем? — попита изплашено едно старче от капитаните.

— Няма нужда всички — каза царят. — Нека отидат по-младите. И ако е нещо сериозно, събудете ме. Иначе изчакайте първо да се съмне.