Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (40)

XL

Слънцето клонеше вече към залез, когато празникът се поде отново. Малко преди това царят повика единия от двамата негри, които надуваха тръбите.

— Приближи се! — каза му той. — Наведи си ухото към мен!

Негърът се приведе и царят му прошепна нещо тайно на ухото.

Негърът се поклони и изчезна тичешком.

През втората част на празника царят трябваше да избере един от седемте играчи, а именно този, когото щеше да награди за утринните борби, и да му нареди да се пребори сам с най-буйния бик.

Седемте бикоборци, четиримата мъже и трите жени, застанаха пред царя, поклониха му се и зачакаха да избере най-добрия от тях, да му връчи победния венец и да му нареди да се пребори с бика.

Царят ги изгледа един по един с малките си лукави очи.

И изведнъж вдигна ръка и посочи Крино.

— Ти! — каза й той.

Девойката коленичи, целуна краката на царя и той положи венеца върху главата й. А след това й каза с подигравателен тон:

— Върви да се пребориш с белия бик!

В същия миг вратата на арената се отвори и белият бик се втурна разярен вътре, като подскачаше.

Застана сред арената с вирната опашка и измуча. Очите му бяха червени, налети с кръв.

Икар почувствува, че сърцето му заби силно. Гледаше разтревожено бика.

„Какво става? — помисли си той. — Защо е разсвирепял толкова? Сякаш го жили стършел. Страх ме е…“

Крино заслиза бързо, зарадвана, по стъпалата на амфитеатъра.

— Хвала ти, Крино! Хвала ти, Крино! — поздравяваха я благородничките и размахваха ветрилата си.

А тя се изчервяваше от радост.

Но царят я гледаше злобно.

„Няма да се отървеш, дъще на проклетия ковач! — казваше си той. — Няма да се отървеш!“

Крино скочи на арената.

В този миг разбеснелият се бик удряше с рогата си стълба, сякаш искаше да го събори.

„Нещо му има на бика, нещо са му направили, та е разсвирепял такъв…“ — мислеше си Икар и трепереше.

Крино се приближи към бика, протегна ръце и се готвеше да го хване отново за рогата.

Но като я видя, той изведнъж се втурна към нея. Крино отстъпи две крачки, ала бикът наведе глава, измуча и с един скок я достигна, за да я удари с рогата си. Крино едва свари да отскочи надясно и в устрема си бикът, замахнал напразно във въздуха, се строполи на земята.

Хората се развикаха ужасени, Икар скочи прав.

— Икаре, Икаре! — извика му Минас. — Какво ти стана?

И го сграбчи за ръката.

— Остави ме! — отвърна Икар, без да откъсва поглед от Крино и бика.

Царят поглади доволно бръснатата си брадичка.

— Няма да се отърве! — измърмори той отново. — Негърът здраво го е напоил с вино… Няма да се отърве!…

Сега бикът се беше изправил, целият потънал в прах. Огледа се, видя Крино, заудря яростно с копита по земята и отново се спусна към девойката.

Но този път Крино свари, сграбчи го за рогата и се накани да скочи на гърба му. Изчакваше мига, когато бикът щеше да отметне високо глава, за да използва тласъка му и да скочи леко на гърба му.

Ала сега бикът не отметна нагоре глава. Разклащаше я надясно и наляво, като мучеше и подхвърляше Крино като дрипа, която бе увиснала на рогата му.

— Татко! — извика Ариадна на баща си. — Бикът е пиян! Заповядай да засвирят тръбите и да се прекрати борбата!

— Тихо! — отвърна царят. — Не разваляй празника!

Ариадна погледна баща си право в очите. Обзе я страшно съмнение.

— Татко… — понечи тя отново.

— Тихо! — повтори баща й сърдито.

Сега бикът тичаше разярен около арената и тръскаше Крино.

— Извикай й да го пусне! — каза силно разтревожен Минас на приятеля си.

Но Икар мълчеше, знаеше, че ако пусне бика, Крино беше загубена — той щеше да се нахвърли върху нея и да я убие. Но ако пък не го пуснеше, как щеше да се спаси?

Всички бяха станали прави и следяха с ужас страшната гледка.

— Ще я убие! Ще я убие! — викаха всички и никой не знаеше какво да стори, за да спаси девойката.

Ариадна стана и без да вземе разрешение от баща си, направи знак на негъра да изсвири с тръбата. Но той погледна царя и не се помръдна.

Крино изглеждаше изтощена от страшните тръскания. Чувствуваше се, че едва се държи за рогата на бика.

Още две-три минути и щеше да падне и тогава бикът щеше да я направи на парчета.

Очите на Икар заискриха. Хрумна му една мисъл. Извърна се към съседа си, който беше препасал широка червена престилка.

— Дай ми престилката си за малко, дай ми престилката си — извика му Икар, — за да спася Крино!

Съседът му се стресна.

— Какво ще направиш? — попита го той.

— Дай ми престилката си! — повтори отново Икар с разтреперан глас.

Човекът развърза червената си престилка и му я подаде. Икар светкавично прехвърли оградата и се озова на арената.

Всички бяха стаили дъх. Гледаха разтреперани. Какво щеше да стане?

Икар изтича и размаха червения плат пред очите на бика. Отначало разяреният бик не забеляза нищо. Но изведнъж видя пред себе си размаханото червено парче плат, спря се, от очите му изскачаше огън.

Икар размахваше разгънатото платно, тичаше ту наляво, ту надясно и дразнеше бика. И изведнъж разгневеният звяр се наведе, пусна Крино на земята и се втурна към червеното платно.

— Бягай! — извика Икар на Крино. — Бягай! Прескочи оградата!

Крино се беше изправила и посъвзела. Но не побягна. Гледаше как бикът връхлита побеснял към Икар, който размахваше пред него платното.

— Бягай, Крино! — извика отново младежът.

— Няма да те оставя сам! — отвърна му с твърд глас Крино. — Ти избягай първи!

— Не, ти! — настояваше Икар.

— Ти! — упорствуваше Крино.

Бикът сега беше настигнал Икар и младежът почувствува връз себе си горещия му дъх.

— Икаре! Икаре! — викаше Минас и от очите му бликаха сълзи.

Икар държеше червеното платно от дясната си страна и бикът се нахвърли на него, за да го раздере. Но се втурна с такава сила, че отново се строполи на земята.

Тогава Икар се спусна към Крино, грабна я в прегръдките си, прехвърли оградата и стигна до първите стъпала на амфитеатъра. И там я положи почти загубила свяст.

Царят се изправи разгневен. Направи знак на негрите, тръбите заехтяха, дойдоха пастирите и отведоха бика. Празникът завърши.

— Кой беше този младеж? — попита царят един от офицерите си.

— Синът на стария Дедал, царю.

— Добре! — процеди той през зъби. — Ще му покажа аз!

— Татко! — каза Ариадна. — Напили бяха бика с някакво питие! Кой направи това? Трябва да бъде наказан!

Царят се ядоса.

— Ти не се бъркай! — каза й той. — Аз съм тук царят!

Ариадна замълча. Стана.

— Уморена съм — каза тя. — Не се чувствувам добре. Ще се прибера в двореца.

Повика Крино.

— Крино — каза й тя, — ела с мен.

Икар бършеше потта си, а Минас му вееше.

— Показа се юнак, Икаре! — повтаряше той с възхищение. — Хвала ти!

Икар мълчеше. Смееше се нервно, не можеше да сдържи радостта си, че бе спасил Крино! Върна червената престилка на съседа си.

— Твоя е! — отвърна съседът му, като се смееше. — Задръж я, за да ти напомня за смелата ти постъпка.

Икар взе престилката и стана.

— Да вървим, Минас! — каза той на приятеля си. — Празникът завърши. Сега царят ще принесе в жертва на Великата Богиня един бик и народът ще се разотиде. Да си вървим!

В същото време Ариадна вече влизаше в двореца ядосана.

Улови за ръка любимата си робиня.

— Искат да те убият, Крино — прошепна и тя. — Но аз няма да им позволя!