Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (62)

LXII

Щом влязоха в подземията и вратата се затвори, Тезей се спря.

— Запалете борините! — каза той.

Запалиха борините, които осветиха огромна продълговата пещера и в дъното й — каменна стълба.

Тезей измъкна от пазвата си кълбото, завърза края на конеца за един камък.

— Последвайте ме! — каза той и започна да размотава нишката.

Подът беше хлъзгав, пристъпваха предпазливо, като се опираха един о друг. Тезей вървеше начело съвсем сам и размотаваше внимателно кълбото.

Никой не продумваше дума. Стигнаха до стъпалата, спуснаха се по тях. Вървяха, вървяха, пътят се извиваше, свърваха насам, сетне натам, загубваха се. Но Тезей държеше внимателно нишката и я размотаваше.

И изведнъж се разнесе отново страшен рев. И силно дрънчене на вериги. Младите хора спряха. Дъхът им секна.

— Смелост, девойки, смелост!… — казаха младежите и ги хванаха за ръка. — Да вървим.

Тръгнаха отново. Навлязоха пак в усукани пътеки, попаднаха пак в заплетени кръгове.

Неочаквано тежка миризма удари ноздрите им. Сякаш влизаха в обор.

„Стигаме…“ — каза си Тезей и тихо измъкна стоманения си нож.

Горещ смрадлив дъх го лъхна в лицето. Вдигна борината, погледна. Пред него с отворени уста, изправен, стоеше Минотавърът и го гледаше.

Увеличи крачките си.

За миг Тезей потръпна. Отстъпи крачка, вдигна ножа.

— Стойте! — извика той на другарите си, без да се извърне.

Минотавърът го гледаше с кървясали очи. Два вити рога изскачаха сред косата му и блестяха под светлината на борината. Тялото му беше човешко, зеленикаво и подпухнало, някак нездраво, болнаво. Подутите му крака бяха оковани в тежки вериги.

Тезей се поколеба за миг.

„Това ли е страшното чудовище? — помисли си той. — Ами че това е едно болно същество, грозно, нито животно, нито човек.“

Неочаквано съчувствие обхвана сърцето му. Борината му започна да гасне.

Силен глас се разнесе зад него:

— Тезей, да дойдем ли да ти помогнем?

Андрокъл бе извикал и бе пристъпил напред.

— Не! — отговори Тезей.

Андрокъл се спря.

— Какво правят? — каза той. — Не ги чувам да се борят. А и борината му вече угасва.

Младежите и девойките се опряха на влажната стена, затаиха дъх и се ослушаха. Чуваше се гласът на Тезей.

— Говори със звяра! — каза Клио.

— Мълчете да чуем!

Сега гласът на Тезей се чу още по-силно:

— Можеш ли да говориш? О, страшно чудовище, можеш ли да говориш?

Разнесе се леко мучене, като жалба. Чу се как звярът заскърца със зъби.

— Говори ми! — отново каза Тезей. — Кажи една дума, та да ти олекне!

Отново му отвърна тъжно мучене.

— Не му говори, убий го! — извика Андрокъл.

— Тихо! — извика ядосано Тезей.

Младежите и девойките отново се скупчиха до стената и зачакаха.

Борината на Тезей запращя, пръсна последните си искри и угасна.

— Борината му угасна! — прошепнаха девойките ужасени. — Сега ще го изяде!

И изведнъж загърмяха вериги, затракаха челюсти, чу се шум от жестока борба.

Младежите и девойките се свиха.

— Атина — мълвяха те. — Атина, слез и му помогни!

Пещерата кънтеше от борбата. Звярът ревеше и целите основи на двореца се тресяха. И неочаквано се чу сгромолясването на тежко тяло върху плочите. Разнесе се див, отчаян рев, като на бик, когото колят.

Андрокъл тръгна напред, последваха го, треперещи, останалите му другари. И изведнъж от всички гърди се изтръгна ликуващ вик. Тезей стоеше пред тях, блед, мълчалив, а от ножа му капеше гъста черна кръв.

— Да живее нашият княз! — извикаха всички, хвърлиха се връз него и го запрегръщаха.

— Тихо! — изрече повелително Тезей и избърса потта, която се стичаше, примесена с кръв, по гърдите му.

— Ранен ли си, Тезей? — запита го Клио.

— Ранен ли си? — попитаха го и младежите и опипваха гърдите му.

— Да вървим — промълви Тезей с уморен глас.

Вдигна конеца от пода, тръгна пак начело.

Радостни, засмени, другарите му го следваха. Сега вървяха бързо, изкачиха се по стълбата, минаха по заплетените криволичещи улички, стигнаха до вратата.

Навън народът шумеше като море. Царят също беше дошъл и чакаше. Ариадна стоеше до него бледна. Крино, Хари и Икар, опрени на една колона, гледаха страшната врата на подземието и мълчаха.

— Какво чакаме? — попита някой от множеството. — Сигурно вече ги е изял.

— Такъв е обичаят — отвърна един старец. — Така се прави всяка година. Ако до пладне никой не излезе, това ще рече, че Минотавърът ги е превърнал в четиринайсет залъка. И тогава правим жертвоприношение на Великата Богиня. И тържеството свършва.

Хари се обърна към сестра си:

— Бавят се… бавят се… — прошепна той.

Но Крино сега гледаше господарката си и не му отвърна. Ариадна бе пристъпила напред и се бе опряла на вратата.

Малис я погледна и скришом се засмя. Отрова капеше от устните му.

— Овдовя царкинята ни — прошепна той, — овдовя, преди да се омъжи.

Изведнъж множеството се разлюля. Всички се повдигнаха на пръсти, за да видят, стори им се, че вратата помръдна, сякаш някой отвътре я дърпаше, за да я отвори.

Царят се понадигна от престола си. Изблещи очи, нададе вик. Вратата се отвори и Тезей се появи на светло, опръскан с кръв, спокоен, мълчалив.