Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (5)

V

Младежът почука леко на вратата. И изведнъж, сякаш зад нея някой стоеше и чакаше, вратата се отвори безшумно и едно усмихнато момиче на около четиринадесет години с жълта дреха, на която бяха извезани три сини лилии, го поздрави, като се поклони мълчаливо.

„Крино…“ — помисли си младежът, но не каза нищо.

Пристъпи крачка.

Отначало не различаваше нищо. Стаята беше потънала в полумрак, прозорецът, с розова прозрачна кожа вместо стъкло, беше затворен, бели лилии блестяха в синя ваза. Въздухът беше натежал от уханието на лилиите.

Пристъпи още една крачка, огледа се. Никой. И малкото момиче, което му отвори, беше изчезнало.

— Няма ли никой тук? — попита нетърпеливо младежът.

Кръшен смях се разнесе от ъгъла в дъното до прозореца.

И тогава младежът различи една бледа девойка с дълги руси коси, сгушена върху нисък диван. Големите й черни очи блестяха в полумрака. А на ръката й искреше голям златен пръстен.

— Коя си ти? — запита я младежът, като пристъпи към нея.

— Не задават въпроси на царските дъщери — отвърна девойката, като продължаваше да се смее. — А ти кой си?

— Защо ме повика? Ти ли си Ариадна, дъщерята на царя на Крит?

— Казах, не задават въпроси на царските дъщери — изрече сякаш сърдито девойката. — Отговори на това, което те питам. Кой си ти?

Младежът помисли малко.

— Търговец съм от прочутия остров Кипър — отвърна най-сетне той.

— И какви стоки дойде да ни продадеш? — попита подигравателно девойката.

— Мед!

Ариадна Се засмя пренебрежително.

— Мед ли? — отвърна тя. — Ами че ние вече нямаме нужда от вашата мед! Имаме по-могъщ бог, не знаеш ли това?

— Кого?

— Желязото!

Младежът се развълнува. Много беше чувал за новия метал, твърдия, всесилния, от който се правеха нови страшни оръжия. Донасяха го едни руси варвари от севера, но никой не можеше да го обработва. Варварите пазеха ревниво тайната си.

— Ами кой от вас може да го обработва? — попита младежът.

— За трети и последен път, о, чужденецо, ти казвам, че не се задават въпроси на царските дъщери. Седни срещу мен, изглеждаш уморен… Искам да те питам за много неща. Не се бой…

Плесна с ръце, появи се малкото момиче.

— Крино — каза царската дъщеря, — донеси на чужденеца една златна чаша старо вино. И от новите плодове, дето ни ги донесоха онзи ден от Арапската страна…

Момичето изчезна.

— Седни — отново каза с по-ласкав глас Ариадна на младежа.

Младежът седна на ниско столче, украсено със слонова кост.

— Откъде си? — попита го Ариадна.

— Казах ти вече, о, царкиньо…

— Не каза истината… Не си от Кипър… Не си търговец… Търговците не ходят така, с вдигната глава, не гледат толкова гордо. Думите им са ласкави и лъстиви, не говорят така рязко и господарски като теб. Откъде си?

— Виждам, че не мога да те измамя, о, велика щерко на Минос… Не, не съм търговец… Син съм на благородник…

— Откъде?

— От Сицилия… — отвърна най-сетне младежът.

— От Сицилия? — каза подигравателно Ариадна. — Разправят, че един от прадедите ми, великият Минос, е бил убит там… Удавили го в банята.

Девойката се усмихна.

— Вие сте открай време наши врагове… — продължи тя и бадемовидните й очи блеснаха. — И какво търсиш тук?

— Обикалям света — отвърна младежът. — Искам да опозная много хора, много страни.

— Защо?

— Защото съм млад… Не ме свърта в Сицилия.

Ариадна въздъхна тихо.

— Прав си… — прошепна тя. — И мен не ме свърта в Крит… И аз съм млада!

— Защо не заминеш?

— Защото съм жена. Къде да отида?

Крино се появи с бронзов поднос в ръце. На него блестеше златна чаша, пълна с вино. До нея върху сребърно блюдо — връзка банани.

— Пий — каза царкинята, — яж!

Младежът вдигна чашата.

— За твое здраве, царкиньо! — изрече той. — А Великата ви Богиня да те дари с бърз кораб и голямо пътешествие!

Царкинята не отвърна нищо. Отвори прозореца и слънцето влезе в стаята. Русите й коси заблестяха като злато. Устните й бяха яркочервени, а на шията й искряха три реда бисери.

Извърна се към младежа.

— В нашето пристанище ли е хвърлил котва корабът ти?

— Да.

— Да се вдигнеш още тази вечер и да си заминеш.

— Защо?

— Защото ми е жал за теб. Затова те поканих. За да ти кажа да си вървиш.

— Няма да си вървя. Чакам баща ти.

— Замини, преди да си дойде. Говори в една далечна пещера с Великата Богиня, която ще простре десницата си, ще го благослови и той ще се завърне изпълнен със сила. И ще си дойде разлютен. И горко ти!

— Не се страхувам от никого. Защо да се боя?

— Малис, този, който искаше да те убие, ще те наклевети.

— Мен ли?

— Да. Ти си шпионин, обикаляш около двореца ни и си отбелязваш всичко… Кой знае какво си наумил… Ако ти е мил животът, върви си!

— Няма да си вървя!

— Не ти ли е мил животът?

— Повече от живота си обичам нещо друго…

— Кое?

Младежът не отвърна. Искаше му се да каже: „Отечеството си“, но замълча, уплаши се, че ще издаде тайната си.

Царската дъщеря отново плесна с ръце. Крино се появи.

— Донеси сандура си! — заповяда й тя. — Попей!

След това се обърна към младежа:

— Тази нощ ще има пълнолуние — каза му тя. — В централния двор на палата ще се извърши голямо свещенодействие. Защото именно тази нощ баща ми ще влезе в страшната пещера на Великата Богиня, за да измоли благословията й. Остани, ако искаш, за голямото свещенодействие, та после да се хвалиш през целия си живот, че си видял как критяните се молят и танцуват. А след това, пак ти казвам, върви си. Млад си, хубав е животът, не бива да умреш, преди да извършиш големи дела. Разбра ли какво ти казвам?

— Разбирам — отвърна младежът — и затова ще остана.

Дойде Крино със сандура. Седна кръстато в нозете на господарката си, вдигна големите си очи на сърна и каза:

— Какво ще заповядаш да изпея, господарке моя?

— Песента за Минотавъра — отвърна Ариадна. — Как изяжда всяка година четиринадесет тела, които Атина изпраща.

И като изрече това, погледна право в очите младежа. Но той прехапа устни и сведе очи, за да не види царкинята свирепия блясък, който ги прониза като мълния.

Царската дъщеря се усмихна доволна.

„Добре се догадих — помисли си тя. — Обзалагам се, че е той!“

Крино захвана да свири на сандура с дългите си пръсти. Пропита с много горчилка мелодия изпълни стаята. Като оплакване. Сякаш човек чуваше как четиринадесетте тела плачат. Една едра, потулена сълза се стече по бузите на младежа. Царкинята я видя, тъй като го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

„Той е! Той е!“ — каза си тя и погледна престорено равнодушно през прозореца.

Крино изпъна бялата си шия и започна да пее. Песента беше диалог: седемте девойки плачеха и се прощаваха със света, а седемте младежи им отвръщаха и им вдъхваха смелост, и при всеки припев страшното чудовище с човешко тяло и глава на бик ревеше и се смееше.

Младежът не можа да сдържи повече вълнението си. Скочи прав и извика със задавен глас:

— Стига! Стига толкова!

Царската дъщеря стана. Изглеждаше доволна. Обърна се към Крино:

— Благодаря, Крино — каза й тя. — Чудесно пя, никога не си пяла толкова хубаво. Върви си!

Момичето стана, поклони се на господарката си и отново изчезна зад плътните завеси.