Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (20)

XX

Пладне беше превалило, Икар седеше под една маслина пред вратата на двореца и ядеше скромния си обед, гледаше към морето и с нетърпение очакваше приятеля си Хари.

„Дали е научил нещо за баща си? — мислеше си неспокойно той. — Боя се, че ако ковачът е избягал, царят ще побеснее и ще си го изкара на Хари и Крино… Боже мой, ако можех да им помогна!“

И тъкмо си казваше тези неща, ето ти го и Хари — зададе се по широкия прашен път. Лицето му беше бледо, но решително. Икар скочи прав.

— Е, какво? — запита той трепетно приятеля си. — Научи ли нещо? Защо си такъв блед?

Хари се спря да си отдъхне. Изглеждаше уморен.

— Ела, седни тук на сянка под маслината — каза му Икар, — да си поемеш малко дъх. Гладен ли си? Ела да си поделим хляба и маслините ми. Ето, баща ми ми даде и един голям грозд. Седни да го изядем заедно.

— Не съм гладен — отвърна Хари и избърса потта си. — Благодаря, Икаре… Но ще седна малко при теб да си отпочина.

Седна под маслината, затвори очи.

— И тъй? — попита отново Икар. — Научи ли нещо, Хари?

Хари отвори очи.

— И да, и не — отговори той. — Но съм вече сигурен: баща ми е заминал с чужденеца.

Хари разказа всичко, което беше чул и видял на пристанището.

Икар мълчеше. Беше потънал в много горчиви размисли.

— Защо не говориш, Икаре? — запита го неспокойно Хари. — Какво мислиш?

— Нищо — отвърна Икар, който не искаше да тревожи приятеля си.

— Мислиш си за нещо страшно! — каза жално Хари. — За нещо страшно и не ми го казваш, защото се боиш, че не съм способен да го понеса. Но аз не съм вече малко дете, дванайсетгодишен съм и мога да чуя истината, колкото и да е страшна!

Икар хвана приятеля си за ръка.

— Имам ти вяра, Хари — каза той. — Смел си, знам това. Ще ти разкрия всичките си мисли, пък дано да не съм прав. Онзи дивак Малис, началникът на дворцовата стража, сигурно тази вечер ще каже на царя за тайнствения чужденец, който дойде тук и три дни оглеждаше двореца, и изведнъж изчезна…

— Сигурен съм, че ще му доложи всичко… — промълви и Хари. — По-нататък?

— По-нататък най-лошото е това: изчезнал, като отвел със себе си твоя баща. Знаеш ли какво значи това, Хари?

Хари се замисли за миг.

— Да — отвърна той, — знам, страшно е!

— Това е държавна измяна! — произнесе тихо със сериозен глас Икар. — Държавна измяна!

— Защо? — попита изплашено Хари. — Защо държавна измяна?

— Ето защо: баща ти знае начина за обработка на желязото. Този начин е тайна, малко народи го знаят. И сега, след като избяга, баща ти може да отиде при други народи и да ги научи как да обработват и те този всемогъщ метал. И докато досега са били въоръжени с медни ножове, мечове и копия, които лесно се притъпяват и не режат, отсега нататък ще се снабдяват с железни оръжия, които не се притъпяват лесно, не се изхабяват лесно и побеждават всички народи, които имат медни оръжия. Разбра ли сега, Хари?

— Разбрах… разбрах… — промълви Хари ужасен.

— Затова царят ще побеснее. Ще изпрати кораби навред, за да заловят баща ти. И може би… може би…

— Какво? Плашиш ме, Икаре!

— Може би царят ще поиска да си отмъсти на баща ти, като се нахвърли на теб и Крино… Ето от какво се боя!

Навел глава, Хари размишляваше. „Приятелят ми е прав, по-умен е от мен, вижда по-добре от мен. Да, царят ще побеснее, ще направи всичко, за да си отмъсти. Но трябва да се покажа мъж!“

Вдигна глава, стисна ръката на приятеля си.

— Благодаря, Икаре — каза му той. — Добре стори, че ми разкри всичките си мисли, защото трябва да знам опасностите. Така е по-добре.

— Да — отвърна Икар, — така е по-добре. Когато човек знае опасността и я гледа право в очите, придобива смелост, нахвърля се върху нея и я надвива.

Изправи се.

— Трябва да се върна пак в работилницата на баща си. Може би оттам ще дойде спасението.

— Надяваш ли се? — попита Хари, който не вярваше много-много на мечтите на Икар да се сдобият един ден с крила и да полетят.

— Сигурен съм! — отговори Икар с непоклатима увереност. — Сигурен съм, Хари! Един ден ще си поставим крила на раменете и ще се измъкнем от този дворец, където ни държат в робство!

И след като изрече това, тръгна към двореца. Хари го следваше умислен.

„Дано, дано! — казваше си той. — Велик е човешкият ум и някой ден ще може да превъзмогне всички препятствия… Но сега да укрепим сърцето си и да видим как да преживеем този тежък миг!“

Икар се обърна, подаде му ръка.

— Остани със здраве, Хари! — каза той. — Привечер да се срещнем отново. Кой знае какво има да видим тази нощ!