Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (8)

VIII

Изведнъж от всички гърди се изтръгна радостен вик. Всички лица засияха, извърнаха се на изток и видяха как иззад планината се издига съвсем кръгла, медночервена, бавно луната.

И в същия миг на широкия праг на двореца се появиха в жреческите си одежди двете царски дъщери: Федра, висока, силна, радостна, и Ариадна, тънка, изящна, печална.

Мишниците им бяха голи и около всяка се бе омотала по една голяма змия.

Тезей гледаше ненаситно двете царски дъщери. Такива големи благороднички и такова богатство не беше виждал в царството на баща си. Атина беше още бедна, проста, без никаква слава. Тя беше още само сбор от много села, които напоследък се бяха съюзили и образували Атинското царство. Малко неща произвеждаше то: олио, смокини, грозде, мъничко жито. Ала атиняните бяха почнали да строят много кораби и да пътуват надалеч извън гръцките морета — в Черно море на север и към Египет на юг. И така полека-лека и Атина щеше да почне да забогатява и да се прославя…

Това си мислеше царският син от Атина и затова не усети как една малка ръка се промъкна и се пъхна в силната му длан. Нашият приятел Хари се беше проврял сред множеството и бе дошъл при непознатия си приятел, за да му бъде дружина.

— Е, чужденецо — каза Хари, като посочи пищното зрелище, — харесва ли ти?

Тезей се приведе и видя малкия си приятел, който сияеше от гордост. Печал се разля по лицето на Тезей, не отвърна нищо.

— Има ли във вашата страна такова великолепие? — упорствуваше малкият. — Има ли?

Тогава Тезей се наведе към ухото на Хари и му прошепна:

— Хари, не забравяй, че си атинянин!

Хари се изчерви от срам.

— Прав си — промълви той разкаян, — прав си… Прости ми.

Тезей го погали по косата и се усмихна.

— Не забравяй никога това, мили Хари — произнесе той с приятелска строгост.

Благородничките бяха вече стигнали в средата на двора, образуваха кръг, заловиха се за ръце и подхванаха бавно, провлечено хоро, като запяха с нежен, монотонен глас свещени псалми за Богинята. А двете сестри запристъпеха към средата на хорото и застанаха една срещу друга.

Цялото множество развълнувано беше притаило дъх. И изведнъж двете сестри нададоха тънък писък, като писъка на сокол, който зърва долу на земята някоя птица и се спуска да я сграбчи. Изпискаха, размахаха ръце, разбудиха змиите, вдигнаха и те глави и започнаха да съскат.

Тръпки полазиха по всички гърбове. Множеството, пребледняло, се дръпна назад. И Тезей, без да ще, също отстъпи крачка. Сякаш изведнъж се изплаши да не го ухапят змиите.

— Изплаши ли се? — попита го присмехулно Хари.

— Мълчи! — отвърна с глух глас Тезей.

Двете сестри сега бяха започнали да танцуват. Отначало спокойно, сдържано, и Тезей от време на време различаваше белите им нозе, които проблясваха върху облените от луната плочи.

Но танцът ставаше все по-бърз, ръцете се размахваха буйно, змиите се стрелнаха от мишниците към шията и се свряха в гъстите коси на девойките. И изведнъж подадоха глави над челото на сестрите и захванаха също да се поклащат бързо, сякаш танцуваха.

— Колко прекрасно! Колко страшно! — прошепна Тезей, без да може да откъсне очи от двете змиекоси танцьорки. — Какъв свят е този Крит, колко различен от нашия! Тези тук са много цивилизовани и същевременно варвари, имат невиждани богатства, хранилищата им са препълнени, корабите им браздят всички морета, войските им са завладели целия свят. А нашата Атина колко е бедна, колко е проста, колко скромна, още малка селянка е тя! Но въпреки това предпочитам Атина. Тези тук имат славно минало, но са вече изхабени. А пред нас е цялото бъдеще…

Федра, по-голямата сестра, се извърна на изток, вдигна ръце към луната и започна с тежък глас да призовава Великата Богиня.

— О, Майко на хората, животните и растенията, вслушай се в молитвата ни! Тази нощ царят ще поиска благословията ти, благослови го! Дай му сила, за да закрепнем и ние! Дай му богатство, за да се обогатим и ние! Прослави го, за да се прославим и ние! О, Майко, Майко, вслушай се в молитвата ни!

И като изрече това, Федра погали леко змиите, които сега се бяха смъкнали и отново се бяха обвили около мишниците й. И замълча.

Тогава Ариадна пристъпи една крачка, вдигна и тя ръце към луната, народът стихна и във въздуха се разнесе тънкият й ласкав глас:

— О, Майко на хората, животните и растенията, аз, Крит, те зова! Простри десницата си и благослови нивите ми, умножи овцете ми, доведи слънцето и дъжда, дари с трева земята, дари с плодове дърветата! Приведи се и духни връз корабите ми, да издуят платната си, да отидат по чужди страни и пак да се върнат по живо по здраво в родината! О, Майко, аз, Крит, съм любимата ти дъщеря, вслушай се в молитвата ми!^[1]

Разнесе се силно бучене като от развълнувано море, цялото множество беше вдигнало ръце към луната и викаше. Красивите младежи, които носеха фуниеобразните съдове, се приведоха към олтара с големите рога и започнаха да изсипват върху земята свещените възлияния.

— Какво изливат на земята? — попита Тезей малкия си приятел.

— Мед и мляко… — отвърна Хари.

— Ами сега какво става? — отново запита младежът. — Защо се развълнува народът?

— Всички ще се заловим сега на хорото… Ще играем хоро. Дай ми ръка!

— Аз не играя хоро! — отвърна рязко Тезей и се опря отново на колоната.

Мъже и жени се бяха заловили сега за ръце, образували бяха кръг около благородничките и бяха започнали да играят бавно хоро.

Образуваха се три кръга — в средата бяха двете сестри, които отново захванаха да танцуват бързо, свели очи към земята, поставили ръка върху голите си гърди, и с буйно развени коси.

Около двете царски дъщери вторият кръг беше съставен от дворцовите благороднички, които танцуваха малко по-бавно, свели също очи към земята.

И последен, третият, най-големият кръг, на хората от народа, които танцуваха много бавно, провлечено, и пееха свещени псалми, като също бяха впили очи в земята.

Девойчета, облечени в червени одеяния с извезани по тях черни змии, държаха в ръка малки пъстроцветни ръсила и пръскаха народа с розова вода. Целият въздух ухаеше.

Едно девойче се приближи и обля с розова вода главата на Тезей. Младежът се наведе и го изгледа. Лицето на момичето сияеше, а големите му черни очи се смееха.

— Крино! — промълви Тезей и също му се усмихна.

Девойчето му кимна радостно и прошепна:

— На добър път!

— Какво? — възкликна Тезей и се наведе още повече, за да чуе.

— На добър път!

— Не разбирам.

— И аз не разбирам… Така ми поръча да ти кажа господарката ми.

В това време хорото спря, двете сестри се извърнаха към двореца. Тезей пристъпи две крачки. Но един глас извика:

— Чужденец е! Не го пускайте да се приближи!

Царската дъщеря Ариадна извърна бавно глава, погледна. Видя Тезей; застанал бледен, висок, протегнал ръка, за да си проправи път през множеството и да мине.

Прикова очи връз него, сурови, студени, неподвижни. Сякаш не го беше виждала никога досега. Сякаш гледаше далеч, отвъд към края на кръгозора.

Тезей се изплаши, спря се.

„Какви хора са тези тук! — помисли си той. — Не разбирам нищо! В един миг са нежни приятели, а в следващия те гледат, сякаш не са те виждали никога…“

Попипа златния пръстен, който тази царкиня му беше подарила; носеше го на малкия си пръст.

„И все пак истина е — каза си той. — Не е било сън. Тя ми даде този пръстен… Ако имам нужда от нея, да я повикам… А как ме гледа сега!“

Царската дъщеря го гледаше с неподвижни, сурови очи. Тезей не можа да издържи повече погледа й, сведе очи и отстъпи две крачки.

— Победи ме — промълви той посрамен. — Победи ме…

Сега Ариадна се извърна към двореца, хвана сестра си за ръка и двете започнаха да се изкачват по широките стъпала, а зад тях следваха важните благороднички, все тъй надути като пауни.