Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (13)

XIII

Тъкмо когато нашите заговорници излизаха от дола, се разнесоха псалмопения, звуци от ударни метални инструменти и шум от голямо множество хора, които се приближаваха.

— Какво става? — попита Хари. — Завърнал ли се е вече царят? Възможно ли е?

— Не ми се вярва — обади се Крино. — Царкинята го очаква привечер. Пещерата на Богинята е много далеч, на седем-осем часа път оттук. Отвъд, чак в планините на Диктис. Царското шествие ще да е тръгнало тази сутрин. Кога са сварили да дойдат?

— Какво е това тогава? — запита отново Хари, който днес беше раздразнителен поради безсънната нощ.

— Това е благодарствена молитва по повод края на жътвата! — извика Икар, който се беше покатерил на една височина и оттам наблюдаваше тържеството. — Елате, елате да ги видите оттук!

Двете деца изтичаха. Всяка година виждаха този обред, но не можеха да му се нагледат. Музиката, псалмопенията, работниците и селяните, които също пееха и държаха исо^[1], всичко това ги опияняваше от радост.

И сега тримата приятели стояха на върха на малкия хълм и гледаха. Шествието се приближаваше бързо, хората сякаш тичаха. Жрецът, облечен в рунтава овча кожа, крачеше припряно най-отпред, държеше в ръка един систрон, едно триъгълно желязо, и го удряше ритмично с желязна пръчка, беше отворил широко уста и пееше с гръмък глас благодарствения химн за Великата Богиня, която е дала житото на хората:

„Велика Майко на житото,

с белия гълъб,

влез в домовете ни, Господарке,

с хляб в ръка!“.

А жътварите го следваха тичешком и всеки носеше на рамо тризъбата дървена вила, с която бе вършал. Един от тях от многото бързане се препъна в краката на другите и се отърколи на земята. Някои се извръщаха, гледаха го и се смееха. Но всички бяха толкова възбудени и увлечени от химна за Богинята, че никой не се наведе да го вдигне.

Жрецът беше вдигнал ръка и викаше:

— Напред! Напред! Не спирайте!

Минаха край хълма, на който стояха нашите приятели, изпод краката им прахът се вдигаше и ги закриваше като облак. Маслините блестяха под слънцето, целите облени в светлина, кипарисите си оставаха все тъй съвсем черни и неподвижни, а щурците, които за миг млъкнаха, като чуха човешките викове, отново започнаха да цвъртят по дърветата.

Шествието се изгуби в далечината на пътя, към двореца. Нашите приятели, все тъй напрегнали слух, чуваха вече изрядко, неясно, благодарствения химн: „Велика Майко на житото…“.

— Горките селяни — каза Икар, — работят, за миг се ядосват и вдигат глава и искат и те да вземат малко жито за дома си, но довтасват свирепите стражи, вдигат копията си и селяните се смиряват, идват след това хитрите слуги, дават им малко вино, напиват ги и ей ги сега тичат ли, тичат и пеят… Кога ще си направят и те крила, та да се освободят!

— Не стигат крилата, които баща ти изработва — обади се умната Крино, — тук трябват други крила, душевни крила, за да се спасят.

— Да вървим — каза Икар и започна да се спуска. — И не забравяйте уговорката ни: нито дума повече за крила! Някой може да ни чуе случайно и тогава сме загубени!

— Правилно! — каза Крино. — Нито дума повече!

Спуснаха се, стигнаха в Кносос, минаха през бедняшките квартали. Всички стопанки миеха праговете, натъкмяваха къщите си, провесваха през прозорците си пъстроцветни черги, приготвяха кадилниците, в които щяха да сложат благовонията, за да посрещнат царя. Девойките поливаха саксиите си, хранеха домашните птици, връзваха весели червени панделки на котките, защото днес всички — и животни, и растения, и хора — трябваше да бъдат щастливи. Богинята беше благословила царя, а царят предаваше благословията на цялото царство.

Тесните, застлани с камъни улички на Кносос бяха пълни с народ. Мъже и жени сновяха като мравки нагоре-надолу, носеха покупки, смееха се, викаха, работилниците, дюкяните бяха пълни с клиенти — навред голямо оживление! Дълги къдрави коси, гърбави носове, големи черни очи — само плам!

— Каква е тази шетня? — възкликна учудено Крино.

— Днес има пазар и селяните от много села идват да продадат произведенията си и да си купят каквото им трябва. Затова е и сегашното голямо оживление.

— Да отидем ли да погледаме и ние из пазара? — предложи Крино.

— Да отидем! — отвърнаха с готовност двете момчета.

— Ала къде е той, знае ли някой от вас? — попита Крино, която рядко излизаше от двореца.

— Аз знам — каза Икар. — На края на града. Там има един голям площад и в средата му е олтарът на Великата Богиня. Баща ми преди години изработи статуята й, която се издига на олтара. Бронзова е.

— А! Знам я! — извика Хари. — Знам я! Една жена, дето кърми от едната си гърда бебенце, а от другата — прелестно еленче.

— Точно така! — отбеляза Икар. — Понеже Великата Богиня, както всички знаем, е майка на хората и животните.

— Напред! — каза Крино. — Да вървим! Така ще видя и града, който не познавам много добре.

— Елате оттук — предложи Икар. — Оставете ме да ви водя, за да видим всичко. Най-напред ще минем през работилниците, те са прочути в целия свят.

Свърна надясно, пое по една тясна сенчеста уличка, двете деца го следваха. Приятно ухание на кипарисово дърво се разля във въздуха.

— Ах, колко хубаво мирише! — каза Крино, като пое дълбоко дъх.

— Навлязохме в улицата на дърводелците — обясни Икар. — Тук най-добрите майстори обработват дървото и най-вече кипарисовото. От това дърво правят ракли, в които слагаме дрехите си, за да ухаят на хубаво. Мебелите, които излизат от тази уличка, пътуват из целия Крит и по далечните острови и всеки дом ги показва с гордост: „От Кносос са!“ — ти казват и се надуват.

Тримата ни приятели минаха по уличката, като хвърляха кратки погледи към дърводелците, които, приведени над дървото, работеха, вглъбени в труда си.