Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (12)

XII

Спуснаха се по нови стълби, стигнаха при южния вход. Там имаше голяма галерия и един извор. Всички чужденци, които пристигаха, се спешаваха там, изплакваха си краката и чисти, освежени, измити, се качваха в двореца.

Тримата приятели влязоха в галерията, стените и тук бяха изписани околовръст с пъстри яребици, с цветя, с малки сини маймуни, който скачаха сред гъсти цъфнали клони.

Но и тази галерия беше пълна с хора. От съседните градове непрекъснато пристигаха мъже и жени, за да приветствуват царя.

— Да отидем още по-нататък… — каза отново Икар.

Най-сетне стигнаха в един тих дол близо до брега на реката. Тук беше пусто — лаврови дървета, мирти, папур. Чуваше се само ромонът на водата и песента на някаква малка птичка, свряна сред миртите.

— Добре сме тук! — каза Икар. — Да поседнем.

Седнаха под едно цъфнало лаврово дърво.

Икар хвана за ръка приятелите си. Започна да говори с развълнуван глас.

— Крино — каза той, — Хари, знаете ли, че нямам други приятели, освен вас. Каквото добро и да ми се случи в живота, кълна се, че ще го поделя с вас. Затова ви доведох тук, за да поговоря с вас.

Двете деца слушаха внимателно. За първи път виждаха Икар да говори така сериозно.

— Какво се е случило, Икаре? — попита нетърпеливо Хари. Бързаше да чуе за какво беше нужен на приятеля си и да хукне към пристанището да търси баща си.

— Знам, че бързаш, Хари — каза Икар, който беше отгатнал намеренията на приятеля си. — Бързаш да отидеш на пристанището, за да намериш баща си. Но напразно го търсиш. Сигурен съм, че е заминал.

— Не казвай това! — възкликна изплашено Хари.

— Замина, отиде си, ти казвам! Сега дойде и нашият ред!

— Да заминем ли? — изрече изненадана Крино. — Защо да заминем?

— За да станем и ние свободни хора! — отвърна със сериозен глас Икар.

— Ами къде ще оставим нашата царкиня? — попита Крино, която не можеше да се раздели с любимата си господарка.

— Не бери грижа — каза Икар, — и тя копнее да замине… И тя е робиня като нас…

Замълча за миг и след това добави с тайнствен израз:

— Но няма крила!

— Ами че ние имаме ли? — запита простичко Хари.

Икар погледна строго приятеля си.

— Не се присмивай, Хари! — каза той. — Да, имаме!

— Крила?

— Крила!

Хари вдигна рамене.

— Къде са?

— Това е тайната ми — отвърна Икар. — Затова ви доведох тук, за да поговоря с вас. От няколко месеца вече все ми е в ума да ви я кажа… И сега, след като баща ви замина, намерих случая сгоден…

Наведе се към главите на приятелите си.

— Слушайте… — каза той.

И подхвана с тих глас:

— Баща ми Дедал, знаете това, е прочут майстор. В целия свят никой не може да се мери с него. Той построи новите заплетени подземия, където е затворен Минотавърът. Толкова са сложни, толкова са объркани, че никой не може да влезе в тях и след това да излезе. Загубва се!

— Знаем това — отвърнаха двете деца. — Само баща ни веднъж успя да излезе.

— Защото моят баща му беше разкрил тайната! — извика горделиво Икар. — Иначе и той нямаше да успее!

— Добре — каза Крино, — не се ядосвай. Продължавай!

— Баща ми — поде отново Икар — първи вдъхна живот на статуите. Досега всички статуи в Гърция бяха със залепени ръце и крака, като мумии. Гледаше ги човек и си казваше: „Мъртви са! Не могат да се помръднат!“. Първи баща ми им вдъхна живот, отлепи ръцете и краката им, вложи светлина в очите им, гледаш ги сега и си казваш: „Живи са! Ей сега ще си раздвижат краката и ще избягат!“.

— Знаем това — обади се Крино. — И затова връзват здраво всички статуи, които баща ти прави, с въжета, за да не избягат.

— Той е много изкусен майстор! — каза Хари възторжено. — Когато го видя, всеки път му целувам ръка. Какви чудеса са направили тези ръце!

— Всички тези чудеса не са нищо! — каза Икар. — Това, което сега ще ви кажа, е истинското чудо. Слушайте…

Поколеба се за миг.

— Скъпи мои приятели — изрече най-сетне той, — преди да ви разкрия тайната, искам да ми се закълнете, че няма да я кажете на никого. На никого! Чувате ли?

— Нито на царкинята ли?

— Нито на царкинята!

— Нито на баща ни ли?

— Нито на баща ви! На никого! Заклевате ли се?

Двете деца вдигнаха ръце към небето.

— Кълнем се! — произнесоха те с твърд глас.

— Вярвам на думата ви — каза Икар. — Сега знам, че дори да ви изтезават, дори да ви убият, няма да я издадете.

— Не, никога! — извикаха братът и сестрата.

— Чуйте тогава голямата тайна: баща ми от три години вече се е заел да направи крила, да ги залепи на раменете си, да изработи и за мен крила, да ги залепи на раменете ми и да избягаме! Да избягаме от този дворец, където ни държат поробени, и да станем свободни хора!

Двете деца останаха със зяпнала уста. Известно време не можеха да отронят ни дума.

Най-сетне Крино първа успя да проговори.

— Крила! — изрече тя ужасена. — Крила! Икаре, полудял ли си? Или пък да не би… — но не посмя да довърши думата си.

Но Икар се догади.

— Или пък да не би… баща ми да е полудял? Нали това искаше да кажеш, Крино?

Крино се изчерви.

— Да — отвърна тя. — Извинявай.

— Не, Крино! — произнесе със спокоен глас младежът. — Не! Никой ум на този свят не работи така, както умът на баща ми. Първите две крила са вече готови… Баща ми направи по-миналата нощ първите си опити.

Двете деца слушаха с възхищение. Вече не смееха да оспорят думите на приятеля си.

— От утре ще започне да изработва и моите крила — добави Икар.

— И… и… ще избягате ли? — запита Хари, който с тъга виждаше, че ще загуби и най-добрия си приятел.

— Ще избягаме да казваш… Ще избягаме! — поправи го Икар.

— И ние ли? И ние ли? Как?

— Помолих баща си да направи два чифта крила и за вас. Казах му, че няма да избягам, ако не избягаме заедно. „Или ще избягам заедно с приятелите си — му казах, — или по никакъв начин няма да избягам!“ Отначало баща ми се ядоса, но после ме прегърна и ми каза: „Хвала ти, дете мое! Всичко ценно, което притежаваме, трябва да го поделим с хората, които обичаме. А има ли нещо по-ценно от свободата? Ще направя още два чифта крила и за приятелите ти!“.

Двете деца се хвърлиха на врата на Икар и го зацелуваха.

— Благодарим ти, благодарим ти! — викаха му те и сълзи течаха от очите им.

Икар стана.

— А сега — каза той, — мълчете! Повече нито дума! Ще имаме търпение и когато дойде благословеният час, ще ви обадя и тогава — фъррр! — ще литнем като птици.

— Ще отидем в Атина! — каза Хари. — Там е роден баща ни!

— И моят баща е роден в Атина — каза Икар. — И така, всички в Атина, за да живеем свободни!