Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- — Добавяне
LXXXI
Наближаваше вече полунощ. Далече в морето блещукаха хиляди червени светлини, еднодръвките се издигаха и се спускаха по вълните и се насочваха към сушата. Тезей плуваше начело със своите кораби и сърцето му беше изпълнено с гордост.
— Ида… Ида… — промълви той. — Всичко, което е прогнило, ще падне, трябва да падне, за да преминем. Ние сме младите, ще изградим един нов свят.
— Какво ли сънува сега царят? — каза Хари, който стоеше до Тезей и бе закачил на пояса си една секира, подарена му от русокосия вожд.
— Благородниците и благородничките навярно са се наяли — каза със смях Тезей, — натъпкали са си стомасите и сега хъркат.
— Нито едното, нито другото! — обади се Хари и се засмя. — Добре ги познавам, вече не могат нито да ядат, нито да спят. Нямат охота, нямат сън.
Тезей се извърна, посочи на приятеля си хилядите еднодръвки, които ги следваха, и грамадните русокоси мъже и яките им жени, които въртяха греблата.
— Погледни ги, Хари — каза той. — Тези могат и да ядат, и да спят. Стомасите им не са повредени. Нека тогава отворят складовете на критския дворец и да ядат.
Замълча за миг, като се любуваше на русокосите си съратници, чиито разголени снаги проблясваха под светлината на фенерите.
— Видя ли — каза той на Хари — новия бог, когото те донасят?
— Херакъл ли?
— Да, Херакъл. Видя ли какъв е и той — едър, висок, великан! Наричат го „волоядец“ и „винопиец“, убива зверове, укротява реки, излиза от Хадес, крепи, разправят, на раменете си земята… Ето като този техен бог са и самите те…
— Наистина никак не прилича на нашите богове… — каза Хари.
Тезей се засмя.
— Не се притеснявай, Хари — каза му той, — ще им заприлича полека-лека. И ще видиш, един ден и Херакъл ще се изкачи на Олимп, ще седне при двадесетте наши богове.
Така си приказваха двамата приятели, а зад тях се носеше човешката глъчка и се чуваше бързият плясък на греблата по вълните.
— Бързо момчета, въртете греблата, стигнахме! — викаха варварите и сините им очи искряха.
— Имали, разправят, делви, високи два човешки ръста, и били пълни с вино и олио.
— И с мед! — извика една жена, като се облиза.
— И имали, разправят, сандъци, заровени в земята и пълни със злато.
— И дрехи, целите от кадифе, и обеци, и гривни! — извика друга жена и въздъхна. — Ах, кога ще стигнем, кога ще стигнем!
— Ето светлините на пристанището! — извика им Тезей. — Пристигнахме!
И наистина вече се виждаха големите фенери върху пристанищните кули. Градът беше потънал в тъмнина.
— Спят! — викаха русокосите и прихваха да се смеят.
— Ще ги събудим! — обадиха се други и погладиха секирите на кръста си.
А тъкмо по това време офицерите се завръщаха от пристанището. Бяха се изкачили на кулите, видели бяха хилядите светлини и се бяха изплашили.
— Не са атиняни тези — казаха те, — откъде ще намерят те толкова кораби? Варварите идат!
Яхнаха отново конете си и се върнаха в двореца.
Федра вече спеше дълбоко и сънуваше, че борбите с бикове бяха започнали и тя беше яхнала един бик, а той се беше втурнал към морето и се беше хвърлил сред вълните… А тя, хванала се за златните му рога, се смееше.
Спеше дълбоко и не чу, че в съседната стая офицерите бяха събудили стария цар.
— Царю — казаха му те, — морето е пълно с кораби… Какво да правим?
Царят се понадигна в леглото си, оправи нощната си шапка.
— Какво ще кажете да направим? — попита той.
— Каквото заповядаш, царю!
— Да се съпротивляваме ли? — попита пак царят.
Офицерите се спогледаха.
— Както наредиш — отвърнаха те колебливо.
— Нашите кораби в пристанището ли са?
— Там са, но нямат екипажи!
— Ами войската?
— Готова е. Но не иска да се бие.
Царят се засмя саркастично.
— Сега да ги видим! Не искаха да се бият, когато им казвах да отидем да нападнем Атина. Сега обаче, когато враговете дойдоха тук и ще им сринат къщите, и ще им изпразнят хамбарите, сега ще видите как ще се бият! За слава не искаха, ама за изгода…
— И така, значи какво? — попитаха офицерите.
— Вдигнете войската, надуйте тръбите, събудете целия град, раздайте оръжие и всички тичайте на пристанището! Чувате ли?
— Чуваме — отвърнаха начумерено офицерите.
— И всички да паднете убити, ако се наложи!
— Нека се надяваме, че няма да се наложи… — измърмориха офицерите и бързо си тръгнаха.
А царят оправи отново нощната си шапка, която се беше понакривила, погледна изрисувания си таван и се прозя.
— Дребна работа… — каза той, — мога да му тегля още един сън… Ако се случи нещо изключително, ще ме събудят.
И се отпусна отново върху меката си постеля.