Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (72)

LXXII

Така минаваха дните, горите кънтяха от брадвите на дървосекачите, пристанищата — от чуковете на майсторите, а в подземията на двореца ковачът беше събрал много помощници и ги учеше на занаята си, и всеки ден в оръжейните складове се трупаха нови железни копия и мечове.

Двамата капитани се завърнаха от севера с пълни трюмове с желязо. С тях дойдоха и двадесетина майстори с руси бради, с дълги коси и говореха на някакъв варварски език. Препасаха веднага кожените си престилки и се заловиха за работа.

Седмиците минаваха, беше вече разгарът на лятото. Тезей беше неспокоен, всеки ден очакваше капитан Алепу да се появи и да му донесе сведения, да узнае какво правят там на юг враговете. Но капитанът се бавеше.

„Да не му се е случило нещо лошо? — мислеше си Тезей. — Да не би да са го заловили и да са го убили?“

Един ден, както си стоеше сред корабостроителниците и насърчаваше майсторите да работят, Тезей погледна през вратата към морето — и кого да види! Капитан Алепу!

— Добре дошъл, капитане! — извика Тезей. — Кога пристигна?

— Ей сега на, царю! Продадох изгодно виното!

— Ела бързо да ми дадеш сметка! — каза му със смях Тезей.

Разбра, че капитанът се беше справил добре с всичко. Дръпна го настрана, седнаха и двамата.

— Разказвай! — подкани го Тезей.

— Да не ти разправям надълго и нашироко — започна капитанът. — Накратко, но ясно ще ти разкажа всичко. Пристигнах в Крит, слязох на брега, започнах да викам: „Хубаво вино! Хубаво вино! Който иска, може да опита даром!“. Надойде сума ти народ! Извадих една стомна, изпразних я. Извадих друга. Довтасаха първи-първи войниците, удариха го на пиене. Вадех аз стомните, седнах с тях, заклах и едно прасенце за мезе. Спусна се нощта. Развързаха се езиците им…

— И тъй?

— Какво и тъй, царю? Готвят се. Поправят гадните си кораби, набират доброволци моряци, защото на критяните им дотегнало да воюват. Забогатяха, видиш ли, и сега плащат и вземат доброволци на служба. Наемници ли, как им викат? „Къде ще вървите бре, момчета? — питам ги аз. — Пак ли война? Не ви ли омръзна?“ И всички започнаха да ругаят. „Старецът, викат, се заинати. Иска, вика, да си отмъсти, задето са му затрили галеника, ненагледния му красавец Минотавъра…“

— Друго? Не научи ли нещо друго? — попита нетърпеливо Тезей.

— Как да не съм научил? Ама чакай, не бързай! Мина първата нощ, изпиха ми около десетина стомни и ми излапаха цялото прасенце. Но нали им измъкнах нещо! На другия ден отивам в двореца. Намерих стари приятели, стари капитани, дворцови офицери, велможи. „Здравей, капитан Алепу!“ „Добре съм ви заварил!“ „Какво пак насам?“ „Търговия, какво да правя?“ „Ами какво си ни докарал?“ „Едно винце, ама дето и мъртъвци възкресява!“ „Ами че няма ли да го опитаме и ние, капитан Алепу?“ „На драго сърце! Тази вечер ще ви изпратя една стомна, да го опитате!“ „Ела и ти, капитан Алепу, ще приготвим и някакво мезенце!“ Тъкмо това и исках!… И така, царю, напих ги, дето е речено, всички, и капитаните, и офицерите, и велможите. Гуляехме от вечер до сутрин. Така продължи петнайсет дни.

— Какво научи? Какво научи, капитан Алепу? Това ми кажи!

— Бързаш, царю — отвърна със смях капитанът. — Слушай сега: събрали са триста кораба, във всеки кораб по петдесет войници. Направи сега сметка колко войска прави това. Ще тръгнат в началото на есента и ще дойдат не оттук, откъм пристанището ти, а отзад, откъм Маратон. Насам ще изпратят малко кораби, за да ни заблудят. Около петдесетина. И тъкмо когато ще се бием с тях тук, те ще се спуснат по другия път към Атина. Разбра ли хитростта им?

— Разбрах. Нещо друго?

— Какво друго искаш, царю? Всичко ти казах — колко кораба, колко войска, откъде и кога… Искаш ли още нещо?

— Не — отвърна Тезей. — Доволен съм.

— Значи трите ковчези в двореца са мои, нали?

— Твои са, капитан Алепу!

— Свърши и това значи! — каза съм смях капитанът. — А сега нещо друго, още по-важно!

— Още по-важно ли? — възкликна недоверчиво Тезей. — Не вярвам.

— Сега ще видиш, царю. Но първо да се условим — добри сметки, казват, добри приятели!

— Казвай, капитан Алепу!

— Ако ти хареса и едно друго сведение, което ти нося, ще ми дадеш още три ковчежета. Понеже това сведение не беше включено в споразумението ни.

— Добре, да го чуя!

— И тъй, ето какво стана! Една сутрин, тъкмо като се връщах малко замаян на кораба, виждам един стар мой приятел капитан, от северните хора. Едни такива бедра, едни ръчища, като на звяр, а пък коса и брада — същинско злато! Хвърлих се отгоре му, прегърнах го, целунах го — бях, ти казвам, малко пийнал! — отведох го на кораба, отворих една стомна, започнахме да пием. Ей, чудото му и вино, каква сила само има! Разтваря всички сърца. И какво ми каза, мислиш, моят приятел? Там някъде в едно пристанище на север, отде да знам, чак отвъд, в Черно море, са се насъбрали около петстотин кораби и корабчета, пълни с руси хора, с все жените и децата си. „Какво търсят там?“ — питам го аз. „Искат да се спуснат на юг, искат да засяват ниви, искат земя, гладуват!“ „И тъй, накъде, казваш, ще налетят?“ — питам го пак. „Знам ли и аз? — отвърна ми той. — Дойдох да видя какво нещо е Крит…“

Сега Тезей скочи прав. Хитрият капитан го гледаше и потриваше доволно ръце.

— Е, как ти се струва, царю, това сведение, което ти донесох? Заслужава ли си три ковчежета?

— Заслужава тринайсет ковчежета, капитан Алепу! — отвърна Тезей, а сърцето му биеше силно.

Почувствува нужда да остане сам, да стихне вълнението му, да се избистри умът му и да прецени.

— Капитан Алепу — каза му той и му подаде ръка, — благодаря ти. Когато дойде този благословен миг, тринайсетте ковчежета ще бъдат твои!

— Тринайсет и три — поправи го хитрият капитан, — тринайсет и три, първите, дето ми ги обеща, правят шестнайсет!

И си тръгна, като подскачаше от радост.