Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (21)

XXI

Същия ден привечер се разнесоха звуци на рогове откъм източната страна на двореца. Народът, който се бе насъбрал в дворовете и се бе разлял и обхванал широкия царски път сред нивята, се раздвижи и започна да размахва радостно големи лаврови и върбови вейки. И благородничките се показаха по прозорците на двореца и весело размахаха ветрилата си.

— Иде! Иде! Иде!

Най-отпред вървеше царската охрана с червени копия, със стегнато препасана кожена престилка около кръста, но с голи гърди и крака. На ушите си имаха обеци, а на главата си — голямо перо. Носеха малки бронзови щитове със странна форма като осморка.

Зад тях на малки носилки, крепени от черни африкански роби, следваха царедворците, всички носеха златни гривни и обеци и големи пъстроцветни пера на главата си, и според сана си всеки имаше на шията си един, два или три гердана от скъпоценни камъни.

Народът махаше с ръце и викаше, любуваше се на велможите, а те поздравяваха, като поклащаха леко дясната си ръка.

Икар и Хари, покачени на една маслина, гледаха. Познаваха всички тези царедворци и по име и току се провикваха сред клоните на дървото.

— Ето главния ловец на царя! — извика Хари, като посочи един офицер, суров, строен, костелив, с голяма рана на бузата.

— Ето главния сънотълкувател! — извика и Икар, като показа един старец в широка носилка, кьосав, тлъст, с малки очички, с дебела огърлица от сини камъни на шията. — Той тълкува сънищата на царя! — додаде Икар, като го гледаше с възхищение.

— Ето го и Великия Майордом! — възкликна Хари и посочи един охранен велможа, нисък, с двойна гуша и големи кривогледи очи. Двама грамадни негри крепяха носилката му и по голите им тела потта се стичаше на струйки.

— Мълчете! Ей, вие там горе на маслината, млъкнете! Царят минава!

Нашите двама приятели млъкнаха. Приведоха пламналите си лица, провряха ги през бухналия листак на маслината и загледаха с широко отворени очи.

Край тях тъкмо минаваше голяма каляска, украсена със златни гравюри, застлана със скъпи пурпурни тъкани и теглена от четири едри снежнобели бика. И вътре в каляската, седнал на трон от чисто злато, блестеше сред пера и бисери един старец, беззъб, с голям нос, с лукави очи.

Косите му бяха окапали и около голото му теме искреше златна диадема, на която бяха закрепени прави седем снежнобели скъпоценни щраусови пера. А в ръка държеше сребърен жезъл, на чийто връх имаше три разтворени златни лилии.

— Да живее царят! Да живее царят! — завика тълпата и започна да хвърля в колата цели шепи от новото жито.

— Царю честити! Царю честити! — викаха хората. — Да си ни жив!

Но старият цар, равнодушен, неподвижен като статуя, гледаше пред себе си и дори не благоволи да се извърне и да поздрави.

Пред входа на двореца шествието спря. Негрите положиха носилките на земята, взеха на ръце велможите и ги снеха от тях. А велможите се спуснаха към царската каляска, присегнаха се, вдигнаха с благоговение царя, постлаха скъпи килими под нозете му и зачакаха. Погледнаха към мраморното стълбище.

Двете царкини, дъщерите на цар Минос, облечени в празнични дрехи, с разпуснати на раменете коси, чиито къдрици преливаха върху ушите и челото им, слизаха по стълбището, като пристъпваха съвсем бавно…

— Като богини са! — прошепна някой, като гледаше с възхищение двете царски дъщери. — Едната, мургавата, Федра, е богинята на нощта, а другата, русата, Ариадна, е богинята на деня. И слизат да поздравят царя!

Когато стигнаха до последното стъпало, двете сестри протегнаха ръце и се приближиха почтително към баща си. Първа се наведе по-голямата, Федра, и му целуна ръка, после — Ариадна. А старецът положи двете си тънки съсухрени ръце върху главите им, сякаш ги благославяше.

Всички мълчаха, роговете бяха стихнали, чуваше се само шумоленето на широките фусти на двете царкини и веселото звънтене на гривните и обеците, които благородниците носеха.

Царят вдигна жезъла си и даде знак да влязат в двореца. Веднага двама велможи се спуснаха, прихванаха го отляво и отдясно под мишниците и така го понесоха и го изкачиха по голямото стълбище — краката му едва докосваха мрамора. Начело вървеше Малис в най-празничните си доспехи, с двойна секира в ръка и проправяше път.

Когато стигнаха в големия централен двор, царят се спря пред олтара със свещените рога и протегна ръце, устните му леко помръдваха, сякаш се молеше, но не се чуваше нито една-едничка дума.

Народът се втурна нетърпеливо и обкръжи царя. Но стражите с червените копия го изблъскаха назад.

— Назад! Назад! — викаха те. — Царят се моли!

Когато завърши безмълвната си молитва, царят се наведе към олтара, където беше поставен бронзов съд, пълен с ново жито, и загреба от него с дясната си шепа.

Разлюляха се главите на стеклите се хора, всички протегнаха ръце.

— Назад! Назад! — завикаха отново стражите. — Царят ще благослови народа!

Вдигна старият цар пълната си шепа, извърна се на север и хвърли с все сила житото. Напълни шепата си още три пъти и пръсна житото на изток, юг и запад.

Народът се втурна и започна да събира от земята житото, което се ръсеше и разпиляваше по плочите на двора. Това жито се смяташе за свещено и затова го съхраняваха грижливо през цялата година, слагаха го в малки кесии и ги окачваха на шията си, за да не ги лови лошо око.

Хари беше събрал доста житни зърна.

— Ще ги дам на сестра си — каза той радостно — да направи от тях муска и да я закачи на косата си.

Икар се усмихна пренебрежително.

— Не те ли е срам, Хари — каза той, — да вярваш в такива басни? Ако баща ми те чуе, ще се ядоса!

— Това е обичай! — отвърна засрамен Хари.

В този момент царят тъкмо влизаше през голямата врата в двореца. Той засия за миг в цялата си позлата на широкия праг и изведнъж изчезна в тъмните коридори.