Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. — Добавяне

XXX

Изминаха три дни, изминаха четири… Изминаха цяла седмица. Крино беше все тъй захвърлена в кладенеца. Напразно царската дъщеря Ариадна умоляваше баща си.

— Не, не! — викаше упорито старият цар. — Тя знае кой е онзи чужденец, тя знае къде е отишъл баща й, но не си признава. Трябва да бъде наказана!

— Добре! — отвръщаше царкинята и тупаше с крак по плочите. — Добре! Аз обаче ще й нося всеки ден храна и само някой да посмее да се докосне до мен!

— Да не би да искаш пропадането на царството ни? — крещеше старият.

— Тежко му и горко, ако нашето царство виси на толкова тънък косъм! — отвръщаше царкинята. — От какво се страхуваш, татко? Имаме си и друг изкусен ковач. Той ни изработва оръжия! От какво се боиш?

— От какво се боя ли? Ами че не разбираш ли наистина? — възкликна ядосано старият цар. — Имам подозрения… страшни подозрения.

— Какви подозрения?

— Не мога да ти кажа… Но изпратих кораби и ще ги заловят и двамата. Завчера изпратих един много хитър и съобразителен капитан и съм убеден, че той ще ги хване, ще ни ги доведе тук… И ще ги обеся на вратата на двореца си!

Царкинята потръпна, но не каза нищо.

Всеки ден изпращаше по Хари и по Икар кошница с храна на любимата си робиня. Понякога привечер отиваше и самата тя и си приказваше с нея.

— Крино, имай търпение, ще те освободя… — казваше й тя.

— Ти да си добре, господарке моя — отвръщаше й девойката от дъното на кладенеца. — Ти да си добре, за мен не се тревожи…

 

 

Докато тези неща ставаха в Кносоския дворец, двамата ни бегълци, спокойни, радостни, браздяха морето с бързия кораб и бяха вече почнали да съзират в далечината сушата. Тезей вдигна ръка и развълнувано поздрави:

— Здравей, Атина! — произнесе той. — Здравей, любима земя!

Ковачът седеше до царския син и също развълнувано гледаше родината си. Колко години бе далеч от нея! Колко много копнееше да избяга от омразния богат дворец и да се завърне свободен в родината си! И сега ето ги плавните прелестни планини на Атика — Химет, Пентели, Парнет!

И все пак сърцето му не се радваше.

„Какво ли правят моите Хари и Крино? — мислеше си той и очите му овлажняваха. — Не сварих дори да ги видя и да им кажа една добра дума, за да не се безпокоят… Но трябваше да замина, да замина веднага, преди някой да ни е видял, иначе бяхме загубени…“

— Крино моя, обични мой Хари… — мълвеше той и с мъка сдържаше сълзите си.

Тезей се извърна и го погледна.

— Друже — каза му той, — разбирам мъката ти, но имай търпение! Идната пролет, кълна ти се, че всички твои и всички наши, на атиняните, грижи ще свършат. Дадох ти думата си и ще я удържа.

Но Аристид поклати недоверчиво глава.

— Критското царство — отвърна той — е много голямо… Кой би могъл да се пребори с него? Има хиляди кораби, несметни богатства, под негова власт са всички острови, всемогъщо е… Нищо не му липсва!

Тезей се усмихна.

— Едно нещо му липсва — каза той.

— Какво, княже, какво?

— Едно нещо — повтори Тезей, — най-важното!

— Но кое е това нещо, княже? — попита отново ковачът.

— Душа! — отвърна Тезей.

И след кратко мълчание продължи:

— Душа! — повтори той. — Критското царство е било всемогъща държава някога, когато е имало душа. Но сега се е превърнало в някакво огромно тяло, на което му липсва душа. С мъка се крепи на нозете си. Ако се намери някоя силна душа, която да го духне, ще го повали!

— Дано… — промълви колебливо Аристид.

— Не се съмнявай никак в това, приятелю! — каза убедено Тезей. — От теб искам само едно нещо: ще изпратя кораби да ми донесат желязо от севера, а ти веднага да почнеш да ни изработваш оръжия. Ще ти дам най-добрите си майстори на медта, за да ги научиш да обработват и те желязото. Всичко трябва да бъде готово до пролетта. Всички в царството ни, малки и големи, мъже и жени, ще се впрегнем на работа. Напролет трябва да се освободим!

Корабът вече наближаваше бреговете на Атика, вече се виждаше ясно хълмът Ликабет с редките къщурки, накацали по склоновете му сред боровете. А до самия Ликабет се издигаше един по-нисък хълм със стар дървен храм на Атина, ограден със стена.

— Акрополът! — промълви Тезей.

Вдигна дясната си ръка, сякаш се молеше на Атина.

— Добре съм те заварил, велика покровителко на Атина! — прошепна той. — О, богиньо на силата и мъдростта!

В този миг слънцето залязваше и хвърляше последните си лъчи връз околните планини и Акропола. Стените на Акропола грейнаха целите червени, сякаш се усмихваха, а планините се бяха обагрили в най-нежен теменужен цвят. Маслиновите градини се чернееха в подножието на Пентели, а на Химет се различаваше гъстата борова гора.

Атина, проснала се в полите на Акропола, беше огряна от меката светлина на залязващото слънце.

— Колко е хубава родината ми! — промълви Аристид гордо. — Какво благородство, каква простота, какво величие!

А и Тезей, колкото повече наближаваше скъпото си отечество, толкова повече мислеше с дълбока нежност за баща си.

„Какво ли прави баща ми? — казваше си той. — С каква ли тревога ме очаква! Знае, че пътуването ми е опасно, и навярно вече копнее да ме види…“

И наистина старият цар на Атина Егей беше неспокоен. Всеки ден се изкачваше на Акропола и гледаше корабите, които пристигаха. Всяка вечер се спускаше от хълма и въздишаше.

— И днес не се появи… и днес… — мълвеше унило той. — Ако се случи нещо лошо, загубен съм. Ще погине и царството ми. Нямам друг син, стар съм вече, ще умра. На кого ще оставя престола си?

Вдигаше ръце към дървената статуя на Атина, която се възправяше в средата на храма, пъстроцветна, грубо издялана, и се молеше.

— Атина, ти, която закриляш царството ми, о, любима богиньо на прадедите ми, протегни силната си ръка и го защити!

Напразно неговите съветници, старейшините, се мъчеха да го успокоят.

— Синът ти е благоразумен — казваха му те, — не се тревожи. Не е само храбрец, притежава силата на младежа, но и мъдростта на стареца. Имай вяра в него! Ще отиде да види каквото трябва, да узнае каквото е нужно за целта му, никой няма да го разпознае и ще се върне тук, опознал добре силата на врага и тайните на двореца му. И напролет…

Но старият цар поклащаше глава.

— Ако му се случи нещо лошо, загубен съм. Загубени сте и вие. Кой ще може да ви защити от разбойниците? Кой ще може да удържи дивите народи около нас? Кой ще може да ни избави от страшната дан, която даваме всяка година на Минотавъра?

Това казваше старият цар, спускаше се от Акропола и въздишаше.

И днес през целия ден, седнал на Акропола между дървените колони на храма, цар Егей гледаше морето. Гледаше, гледаше, вперил очи в морската шир.

Изведнъж се показа един познат кораб с червени платна. Духаше попътен вятър, платната бяха издути, корабът бързо се приближаваше.

Сърцето на стареца заби силно.

— Това е Тезей! — извика той. — Това е Тезей, моят син!

— Откъде знаеш? — попитаха старейшините, които го бяха наобиколили. — Не само той има червени платна на кораба си.

— Сърцето ми го подсказва! — отвърна цар Егей. — Това е Тезей! Това е Тезей!

Изправи се зарадван.

— Да вървим на пристанището — каза той, — да го посрещнем!

Какво можеха да сторят старците? Волю-неволю, заспускаха се към брега.

„Остаря вече царят ни — казаха си те — и мъката му е объркала ума. И сега си мисли, че ще намери сина си на пристанището!“

Корабът беше вече съвсем наблизо, лавираше, навлизаше в пристанището. Цар Егей и свитата му вдигнаха радостно ръце. На носа на кораба стоеше един младеж, красив като бог, с къдрави кестеняви коси и махаше за поздрав.

— Тезей! Тезей! Нашият княз! — викаха старейшините и народът.

— Дете мое! Дете мое! — викаше и старият Егей и очите му не можеха вече да различат нищо. Бяха се замъглили от радостни сълзи.

Когато скочи на брега и падна в прегръдките на баща си, всички се просълзиха от вълнение.

— Добре дошъл! Добре дошъл, княже наш! — викаха хората и му махаха с ръце.

— Добре съм ви заварил! — отвръщаше Тезей, като поздравяваше народа си.

И тогава видяха, че един непознат човек също скочи от кораба на брега. Видяха, че се наведе и целуна три пъти земята. Беше облечен като критянин — гол до кръста, с кожен пояс, червени сандали и с халки на мишниците.

— Кой е този, дете мое? — попита Егей, когато Аристид се приближи, за да се поклони на стария цар.

Тезей хвана за ръка скъпия си спътник.

— Татко, представям ти — каза той — едно голямо съкровище, което открих в Кносоския дворец, и ти го нося. Един ден атиняните ще издълбаят върху мраморна плоча името му и ще го провъзгласят за свой голям благодетел.

— Кой е той? Кой е той? — питаха се и старците, като наобиколиха новодошлия. Разглеждаха го от главата до петите с ненаситно любопитство.

— Това е Аристид, атинянин по произход, когото жестокият цар на Крит е държал дълги години като роб в двореца си.

— И какво умее? Какво работи? — разпитваха все тъй старейшините. — Каква услуга може да окаже на отечеството си, та казваш, че ще го провъзгласим за голям благодетел?

— Ковач е! — отвърна Тезей, като повиши глас, за да го чуят всички. — Той е най-прочутият ковач в критския дворец! И идва тук, в родината си, за да ни научи и нас на тайното изкуство да изработваме железни оръжия. С тези оръжия ние ще победим с подкрепата и силата на богиня Атина нашите врагове!

Силни радостни възгласи посрещнаха думите на княза. Всички старейшини се спуснаха, хванаха ръцете на ковача и го поздравиха.

— Добре си ни дошъл! — казваха му те. — Научи ни и нас на това голямо изкуство!

А старият Егей положи ръка върху къдрокосата, обгорена от слънцето глава на Аристид.

— Благословен бъди от мен! — каза му той с висок глас. — Благословен бъди и от родината си. Добре си дошъл на свещената ни земя! Научи ни и нас на твоето изкуство, помогни ни да се освободим от тирана, да станем и ние един ден голяма и славна нация. И ще издълбаем името ти върху мраморна плоча!

blagoslovija.png

След тези думи на царя цялата му свита тръгна. Най-отпред вървяха старият Егей и Тезей, а до тях — ковачът, който не можеше да се нагледа на родината си и да се наслуша на майчиния си език. Зад тях пристъпваха старейшините с дългите си тояги и с венци от маслинови клонки. А още по-назад вървеше народът.

— Да отидем да благодарим на нашата богиня Атина! — каза царят на сина си. — Милостта й ти помогна, дете мое, да се завърнеш здрав и читав от опасното пътешествие. Тя ти помогна да доведеш със себе си нашия ценен сънародник, майстора ковач на желязото. И пак тя — велика е милостта й! — ще ни помогне да постигнем и най-висшето благо на човека — свободата!