Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (65)

LXV

Старият цар повдигна глава от възглавниците.

Федра и Ариадна бяха край него и го разхлаждаха с розова вода.

— Замина ли? — попита царят.

— Слезе на пристанището — отвърна Ариадна. — Тази вечер заминава.

— Уби Минотавъра… — изрече с плачлив глас баща й. — Уби Минотавъра…

И сълзи течаха от старческите му очи.

— Защо плачеш, татко? — попита Федра и се наведе да го погали по потъналата в пот глава.

Старецът се понадигна. Огледа се.

— Има ли някой друг тук вътре? — попита той.

— Никой.

— Трябва да ви разкрия една тайна — изрече царят с отпаднал глас. — Закълнете ми се, че никому няма да я кажете. Ако се разчуе, мощта на войската ми ще секне и народът ще ме изостави.

— Кълнем се — произнесоха двете царкини. — Кажи ни тайната си, татко, та да ти олекне.

Старецът беше станал восъчноблед. Дъщерите му се приведоха, за да чуят.

— Има старо предсказание, деца мои, никой не го знае…

Замълча. Дъхът му секваше.

— Какво предсказание, татко?

— Онзи, който убие Минотавъра, ще се възкачи на престола ми!

Гласът му секна, старецът се отпусна назад върху възглавниците.

Двете сестри се спогледаха. Федра смръщи вежди. Пристъпи към сестра си.

— Предателка! — каза й тя с глух глас.

— Федра — отвърна й спокойно Ариадна, — писано е било. Какво сторих?

— Всичко знам! Мълчи!

— Такава е била волята на съдбата!

— Мълчи!

Ариадна млъкна. Старецът отвори очи. Надигна се.

— Ще се възпротивя! — произнесе той сега с укрепнал глас. — И ако е писано да бъда последният цар на Крит, няма да посрамя рода си. Ще умра с оръжие в ръка!

Позамълча.

— Повикайте старейшините! — каза той. — Повикайте, Малис! Повикайте пълководците и военачалниците ми! Искам да им говоря!

Ариадна понечи да се отправи към вратата, но Федра я сграбчи за рамото.

— Аз ще отида! — каза тя и излезе.

Ариадна се наведе към баща си. Две едри сълзи потекоха от очите й. Старецът протегна ръка, погали я.

— Защо ме гледаш така? — попита я той. — Сякаш се сбогуваш с мен.

Ариадна не отговори. Наведе се, целуна баща си.

— Защо плачеш? — попита старецът. — Какво се е случило?

— Нищо, татко.

Искаше да каже: „Заминавам, няма да те видя никога вече“, но не можа. Гърлото й се задави, не можеше да говори.

Старецът поклати глава.

— Ние, хората — каза той, — сме нищо. Играчки. Съдбата си играе с нас в ръцете си.

В този миг Федра влезе.

— Идат — каза тя.

— Вървете си — обърна се царят към дъщерите си. — Оставете ни нас, мъжете, да вземем някакво решение.

Старите съветници и офицерите влязоха. Насядаха около царя.

Двете царкини излязоха.

— Федра — каза Ариадна, като хвана сестра си за ръка. — Федра, искам да поговоря с теб.

— Не ме докосвай!

— Не съм виновна аз… — промълви Ариадна. — Чуй ме, грижи се за баща ни… Стар е, не го оставяй сам.

Федра се извърна. Устните й трепереха.

— Заминаваш ли? — попита тя.

Ариадна сведе глава.

— Да… — отвърна тя тихо.

— С него ли?

— Да…

Федра позамълча. И после додаде:

— По-добре! Върви си! Не ти е вече мястото тук! Върви си! Предаде отечеството си, ще бъдеш наказана.

Ариадна безмълвно се качи в стаята си. Крино беше там и я чакаше.

— Крино — каза Ариадна, — събери вещите ми. Дрехите ми, накитите, всичко каквото имам.

— Събрах ги — отговори Крино и посочи двата пълни сандъка.

— Къде е Хари?

— Отиде да доведе роби, за да отнесат сандъците на кораба. И да се сбогува с Икар…

Ариадна огледа наоколо — сбогуваше се със стаята си.

— Сбогом! Сбогом!… — промълви тя.

Зърна статуетката на богинята в нишата на стената. Приближи се, взе я, пъхна я в пазвата си.

— Ела с мен, любима Богиньо, закрилнице моя! — промълви тя.

Крино я гледаше и с усилие сдържаше сълзите си.

„Господарката ми ще замине — мислеше си тя. — Ще замине и няма да ме вземе…“

Ариадна се извърна към любимата си робиня.

— Крино… — каза й тя тихо.

— Господарке…

— Ще дойдеш ли с мен?

Крино падна в нозете й.

— Господарке — каза тя, — и до смъртта, и отвъд смъртта ще бъда с теб!

Смрачаваше се. Вечерницата блестеше на небето.

— Свечери се — каза Ариадна.

Вратата се отвори, появи се Хари, а зад него и четирима роби. Вдигнаха тежките сандъци, слязоха по стълбите.

— Готова ли си, царкиньо? — попита Хари.

Извърна се към скъпата си сестра, сякаш я питаше с очи.

— И аз! И аз! — извика радостно Крино. — И аз идвам с вас!

Хари се наведе, прегърна нозете на царкинята.

— Благодаря ти, царкиньо! — произнесе той.

— Да вървим — каза Ариадна.

Отвориха вратата, царкинята излезе първа, след нея Крино и последен Хари.

— Татко — прошепна Ариадна, като погледна назад, — сбогом!

— Добра среща! — промълви тихо Хари. — Добра среща през лятото!